Беше два без петнайсет сутринта, когато телефонът на нощното шкафче изсвети в ярко синьо и избръмча. Румяна трепна и се събуди. Едно време синът ѝ звънеше точно по това време, когато беше на бригада в Англия — само че сега Петър спеше в съседната стая, беше си у тях, нямаше нужда да звъни.
Тя напипа телефона, без да вдига очилата си. Съобщение в общия чат от дъщеря ѝ. Снимка.
Ръката на Биляна, а върху пръста — тънък златен пръстен с диамант. Цветя, някакъв винен бар, свещи. Под снимката — само едно изречение: „Казах „да!“.
Румяна увеличи снимката с два пръста. Светна лампата на нощното шкафче. Биляна се усмихваше широко, бузите ѝ бяха поруменели от виното, очите ѝ влажни. А до нея Момчил държеше чаша, почти обърнат в профил. Не гледаше нито годеницата си, нито обектива. Гледаше някъде встрани, сякаш през прозореца, с изражение на човек, чакащ автобус на спирката.
Румяна го знаеше това изражение. Беше го виждала и друг път.
Тя стана от кревата внимателно, за да не събуди Красимир. В кухнята сипа вода от каната и седна на високото столче до плота. Увеличи снимката още веднъж, после затвори телефона и го остави с екрана надолу.
Не ѝ харесваше. И не беше за първи път.
Биляна и Момчил бяха заедно от две години и половина. Той беше сериозен, интелигентен, с добро възпитание — обикновено такъв тип мъже Румяна харесваше. Идваше вкъщи с букет за нея и бутилка хубаво вино за Красимир. Не беше от тия, които сядат на дивана и чакат да ги обслужиш. Веднъж дори поправи капещия кран в банята, без никой да го моли. Красимир го хареса веднага. „Порядъчно момче“, каза тогава. „Два пъти не му повтаряш.“
Но имаше нещо. Нещо, което Румяна не можеше да назове с думи, но го усещаше в стомаха си всеки път, когато станеше дума за бъдещето.
Когато Биляна споменеше сватба — а тя беше момиче, което от малка си беше представяло булчинската рокля, — Момчил намираше нов повод да отложи разговора. „Още една година да спестим за ремонт.“ „Сега в офиса има голям проект, не му е времето.“ „Искам първо да си купим жилище, после сватба.“ Всичко звучеше разумно. Прекалено разумно.
Веднъж, преди около осем месеца, Румяна беше попитала дъщеря си на четири очи:
— Ти сигурна ли си, че той изобщо иска същото като теб?
Биляна беше завъртяла очи.
— Мамо, ти винаги търсиш нещо. Той е отговорен човек, не иска да правим дългове за един купон. Аз го уважавам за това.
— Аз не ти казвам да не го уважаваш. Питам те дали той те уважава достатъчно, че да ти каже истината.
Тогава Биляна се беше ядосала. Не говореха два дни. Румяна повече не повдигна темата.
И ето, сега пръстенът беше на ръката ѝ.
Точно преди три седмици Биляна беше заминала с Момчил за Рим — малък уикенд, уж за рождения ден на негова колежка. Още тогава Румяна беше усетила, че нещо предстои. Дъщеря ѝ беше някак притихнала, възбудена, приготвяше багажа като за абитуриентски бал. Беше си купила нова рокля — тъмносиня, с отворени рамене. „Дали ще е точно там?“, беше си помислила Румяна.
Така и стана.
Но имаше още нещо. Момчил ѝ беше казал, че ще изберат пръстена заедно. Нямаше изненада, нямаше коляно, нямаше разтреперани ръце. Биляна влезе в златарското ателие на „Александровска“, избра си го сама, после Момчил го плати и двамата отидоха да вечерят. Това беше „годежът“. Румяна го научи от едно обаждане по високоговорителя, докато режеше домати за салата.
— Значи вече има официална дата? — попита тя тогава, стараейки се гласът ѝ да звучи неутрално.
— Още не сме обсъждали. Видя му се много развълнуван, не исках да го притискам.
Румяна остави ножа и избърса ръце в кърпата. Не каза нищо.
Сега, в кухнята, три седмици по-късно, тя отново отвори снимката и я погледна.
Това ли беше лицето на мъж, който току-що е било помолил жената на живота си да се омъжи за него? Тази разсеяна физиономия, този празен поглед?
Стомахът ѝ се сви отново.
Сватбените приготовления започнаха почти веднага. Биляна беше организирана до скрупульозност. Само за две седмици бяха запазили място в комплекс „Романтика“ в подножието на Витоша, бяха дали капаро на фотограф, бяха избрали меню и бяха уточнили пробния грим.
Момчил участваше, но някак дистанцирано. Идваше на огледите, кимаше, казваше „Добре, така става“, но по-често се застояваше встрани с телефона. Веднъж Румяна го чу да казва на някой по телефона с нисък глас: „Казах ти, че ще оправим нещата. Просто ми дай още месец и половина.“ После забеляза, че тя слуша, и приключи рязко разговора.
— Кой беше? — попита тя, колкото да не мълчи.
— Служебен въпрос. Нищо сериозно.
Един ден отидоха с Биляна да видят залите. Момчил закъсня с час, без да се обади. Биляна беше прехапала устна и беше препрочела менюто четири пъти, докато го чакаше на входа. Когато той най-накрая паркира, беше с набръчкана риза и подпухнали очи.
— Съжалявам, задържаха ме — каза той, без да уточнява кои.
Вечерта Румяна се прибра и дълго не можа да заспи. Красимир захърка, а тя лежеше и гледаше квадратчето светлина от уличната лампа върху тавана.
След две седмици, в четвъртък вечерта, Биляна дойде у тях. Влезе тихо, събу си обувките в антрето и седна на дивана. Не запали лампата. Румяна я намери там, в тъмното, с лице към прозореца.
— Мамо…
Гласът ѝ беше сух, странно металически.
— Кажи, миличка.
— Сватбата няма да я бъде.
Румяна усети как нещо вътре в нея застива. Седна на фотьойла до прозореца.
— Как така?
Биляна не отговори веднага. Само извади телефона си и ѝ го подаде, без да казва нищо. Екранът светеше.
На него беше публикация от профила на жена, която Румяна не познаваше. Име — Гергана. Не много по-възрастна от Биляна. Коса до раменете, уморена, но красива усмивка. В ръцете си държеше момиченце на около три годинки, с червени панделки в косите.
А до тях, прегърнал жената през рамото, с мека, спокойна усмивка — стоеше Момчил. Същият Момчил, който преди три седмици гледаше встрани на годежната снимка. Само че тук гледаше право в обектива, а погледът му не беше празен. В него имаше топлина, която Румяна никога не беше виждала у него.
Под снимката пишеше: „Честита втора годинка от сватбата, любов моя. Ти и Яна сте моят свят.“ Датата беше отпреди четири дни.
Румяна премести погледа си от екрана към Биляна. Дъщеря ѝ беше сложила длан върху устата си и раменете ѝ леко се тресяха. Сълзите не издаваха звук, просто се търкаляха по брадичката ѝ и капеха върху блузата.
— Намерих го случайно… във фейсбук профила на неговата леля — прошепна Биляна. — Дори не бях търсила. Телефонът ми предложи приятелство, защото имахме общи контакти. И аз влязох просто така. И видях албума.
Следващите двайсет минути Румяна просто седя там. Не даваше съвети. Не казваше: „Аз нали ти казах.“ Само държеше дъщеря си за раменете и слушаше как дългият, объркан разказ излиза на пресекулки от гърлото ѝ.
Гергана не знаела за Биляна. Момчил бил женен за нея от две години, имали малка дъщеря, която той виждал през уикендите, когато уж ходел на „командировки“. Живеели в Пазарджик. Нищо не подозирали. Апартаментът, който Момчил уж спестявал за „тяхното бъдеще“ с Биляна — той вече бил купен там. На името на Гергана. Отдавна. Още преди да се запознаят.
Онази служебна тайна, онези вечерни обаждания, онова закъснение за огледа на залата — всичко вече си идваше на мястото с леденяща, необорима логика.
Румяна не помнеше кога точно беше напипала телефона си в джоба. Сигурно докато Биляна беше отишла до банята да измие лицето си. Беше набрала номера на Момчил, без да се замисля.
Той вдигна след второто позвъняване.
— Слушам, госпожо Румяна? Нещо случило ли се е?
Гласът му беше спокоен. Все едно нищо не се беше случило. И Румяна най-сетне разбра онази смътна тежест в стомаха си, която беше носила със себе си от две години. Това не беше просто студенина. Това беше игра. Момчил не беше нерешителен. Беше човек, който свири на два рояла и не бърка нотите.
— Момчиле — каза тя с равен и много тих глас. — Остави телефона на жена си. Искам да си поговоря с Гергана.
От другата страна настъпи абсолютна тишина. Трая четири-пет секунди, но тежеше колкото час. После някъде дълбоко в слушалката се чу приглушен детски смях, последван от рязко прекъсване на линията.
Биляна излезе от банята. Клепачите ѝ бяха зачервени, а гримът размазан под едното око.
— Сложи си якето — каза Румяна, докато сама грабваше чантата си от закачалката. — Отиваме до Пазарджик. Довечера ще стигнем. Аз ще шофирам.
Ключовете иззвъняха в шепата ѝ. Навън се спускаше мрак, а есенният вятър удряше с клони по прозореца на четвъртия етаж. Румяна не знаеше точно какво ще каже на онази жена, когато стигнат. Но знаеше, че тази история няма да свърши с изтрито съобщение в месинджъра.
Тя заключи вратата и двете с Биляна слязоха надолу по стълбите, в мрака, без да продумат.
