Пенка Марчева държеше телефона си като нещо чупливо и чакаше линията от Пловдив да й отговори. Беше вторник, четири без четвърт следобед, а тя вече втори път набираше номера на нотариалната кантора на улица „Гладстон", защото първия път й бяха затворили без обяснение.
— Кантора Драганова, слушам.
— Обажда се Пенка Марчева. Викахте ме за петъчния час, за апартамента на леля ми.
От другата страна настъпи мълчание, което й се стори по-дълго от нужното.
— Госпожо Марчева, за съжаление трябва да ви кажа, че часът е отменен. Наследничката вече подписа прехвърлянето.
— Каква наследничка? Аз съм единствената племенница на Гинка Тодорова, кантората ми изпрати писмото преди три седмици.
— Имаме друго завещание в делото. По-ново.
Пенка затвори телефона и остана права до прозореца на кухнята си в Стара Загора. Долу, на улица „Хан Аспарух", съседката извеждаше кучето си — стар пудел с подрязана козина, който всяка вечер лаеше по едно и също дърво, сякаш имаше сметки за уреждане с него. Радиото в съседния апартамент бръмчеше някаква стара песен на Лили Иванова, приглушена през стената.
Леля Гинка беше починала преди седем седмици, на осемдесет и три години, в старата си къща в Пловдив, на улица „Чемшир". Пенка беше единствената, която идваше всяка неделя — с боза от квартала и пресни симиди, — докато синът на братовчедка й, Николай Кръстев, се появяваше веднъж на годишнина и веднъж на именния ден, с букет карамфили от бензиностанцията и половин час търпение.
Апартаментът на леля Гинка — трийсет и осем квадрата в центъра на Пловдив, на две спирки от Главната улица — струваше около сто и десет хиляди лева по последна пазарна оценка. Пенка не го искаше заради парите. Искаше го, защото там беше пораснала след развода на майка си, там беше учила за матурата на масата в кухнята, там леля й я беше учила да прави баница с обикновен тиган, защото фурната вечно се чупеше.
На следващата сутрин Пенка взе автобуса за Пловдив. По пътя, някъде между Чирпан и Стара Загора, си спомни как преди две години, докато сгъваше пране на терасата на леля си, беше чула през открехнатия прозорец разговор между леля Гинка и Николай в другата стая.
— Тя не разбира от документи, лельо. Остави на мен, аз ще уредя всичко след теб, за да не се разправят хората после.
— Николай, апартаментът е за Пенка. Обещала съм.
— Обещания не пишат в нотариален акт.
Тогава Пенка беше решила, че е чула зле, или че е избързала с изводите. Сега, седнала до прозореца на автобуса, гледаше нивите след Чирпан и разбираше, че не беше сбъркала нищо.
Кантората се намираше на третия етаж, над аптека. Нотариус Драганова, жена на около петдесет, с очила на верижка, я посрещна с папка вече отворена на бюрото.
— Завещанието, което е в делото, е от март тази година. Госпожа Тодорова е дошла лично, придружена от племенника си Николай Кръстев.
— Леля ми едва виждаше през март. Имаше катаракта на двете очи, не можеше да подпише нищо без лупа.
— Подписът е потвърден от двама свидетели.
— Кои свидетели?
Нотариусът погледна документа.
— Съседи от блока. Семейство Тенекеджиеви.
Пенка познаваше Тенекеджиеви — живееха на третия етаж, точно под апартамента на леля й. Господин Тенекеджиев дължеше на Николай пари за ремонт на колата си, "Форд Мондео" отпреди десет години, който още стоеше пред блока с надраскана броня.
Тя не викна, не удари с юмрук по бюрото. Само попита:
— Мога ли да поискам графологична експертиза на подписа?
— Разбира се. Но това отнема време и струва пари.
— Колко време?
— Между два и четири месеца.
Пенка кимна и излезе от кантората с усещането, че под краката й се отваря нещо, което трябва внимателно да прекрачи, за да не пропадне.
Николай живееше на „Съборна", в апартамент, който майка му — братовчедка на Пенка — беше купила преди да замине за Германия и повече да не се върне за постоянно. Пенка отиде там същия следобед, без предупреждение. Отвори му жена му, Диана, с бебе на ръце и притеснен поглед.
— Николай е на работа.
— Кажи му да ми звънне. Или да не звъни — да се видим в кантората в петък, с адвокат.
— Пенче, недей така. Ние сме семейство.
— Семейството не фалшифицира подписи на слепи баби.
Диана затвори вратата без да отговори.
В петъка, в кантората на адвокат Стоименов на булевард „Руски", Николай дойде с двайсет минути закъснение, с ключове от нов автомобил в ръка — "Хюндай Туксон", съвсем нов, купен, както по-късно се разбра, три седмици след смъртта на леля Гинка с кредит, обезпечен уж с бъдещото наследство.
— Пенка, недей да правиш от туй трагедия. Лельо винаги е казвала, че апартаментът трябва да остане в рода.
— Аз съм в рода, Николай. Ти живееш на „Съборна", аз идвах всяка неделя в Пловдив от Стара Загора.
— Тя обичаше и мен.
— Не съм казала, че не те е обичала. Казвам, че не е подписвала документ, който не може да прочете.
Адвокат Стоименов, мъж с прошарена коса и спокоен, но твърд глас, отвори папката си.
— Направихме предварителна графологична експертиза с частен експерт. Разликите в натиска на писалката и в наклона на буквите са очевидни при сравнение с подпис от 2023 година, когато госпожа Тодорова е подписвала документи в болницата за операция на коляното. Има и медицинска справка от очен лекар от февруари тази година, потвърждаваща тежка катаракта и почти пълна загуба на зрение в лявото око.
Николай пребледня, но продължи да упорства.
— Свидетелите потвърдиха подписа.
— Свидетелите, на които им е ремонтирана колата безплатно — каза Пенка тихо. — Разговарях с господин Тенекеджиев вчера следобед. Разказа ми всичко. Дори се разплака.
В стаята настъпи тишина, в която се чуваше само тиктакащ стенен часовник и далечен клаксон от булеварда.
— Какво искаш, Пенка?
— Искам делото да мине по закон. Ще подадем иск за оспорване на завещанието. Ще искам и връщане на сумата, която си изтеглил от сметката на леля — дванайсет хиляди лева, изтеглени три дни след погребението.
— Това беше за разноските по погребението.
— Погребението струваше две хиляди и осемстотин лева, имам фактурата от погребалната агенция на улица „Витоша".
Николай мълчеше. Адвокат Стоименов затвори папката.
— Господин Кръстев, предлагам ви да преразгледате позицията си, преди делото да стигне до съда. Експертизата е категорична, а фалшифицирането на подпис е престъпление по член 212 от Наказателния кодекс.
Три седмици по-късно, в същата нотариална кантора на улица „Гладстон", Пенка подписа документите, с които апартаментът на леля Гинка премина официално на нейно име — по завещанието от 2019 година, единственото истинско, което лежеше в трезора на кантората през цялото време, докато Николай представяше своето, съставено набързо през март. Николай се съгласи да върне парите на части, за да избегне наказателно производство, и подписа декларация, че се отказва от всякакви бъдещи претенции.
Пенка взе ключовете от новия апартамент същата вечер. Отиде там сама, без Диана, без обяснения, без викове. Отвори вратата, усети мириса на прах и стар дървен под, който помнеше от детството си. На масата в кухнята стоеше същият очукан тиган, с който леля Гинка правеше баница, когато фурната се чупеше.
Пенка го взе, изми го внимателно под чешмата и го остави на сушилника до прозореца, откъдето се виждаше дворът с старата слива, вече без листа в края на септември.
