Първата снимка, която Мила Радева отвори на телефона си онази вечер, беше от летище Токио — Нарита, март преди две години. На нея тя стоеше пред камера с микрофон, забоден в реверите на якето ѝ, а младо момче с бадж на екипа ѝ обясняваше, че снимат материал за пътна програма по NHK. Питаха я къде отива, защо е сама, харесва ли якитория. Тя отговори каквото ѝ хрумна и забрави за случката, преди да е стигнала до изхода за чекиране.
Забрави я толкова добре, че когато осемнайсет месеца по-късно продуцентката ѝ писа в LinkedIn — „Здравейте, епизодът излиза следващия петък, изпращаме ви линк" — Мила трябваше да превърта телефона си назад, за да си спомни изобщо за какво иде реч.
Епизодът излъчиха в един четвъртък вечер по японско време. В София беше следобед, Мила седеше в офиса на застрахователната компания на булевард „Черни връх", където работеше като специалист по щети вече осем години. Не гледа предаването — нямаше как, нямаше и субтитри. Затвори лаптопа и се прибра.
На следващата сутрин в „Инстаграм" имаше съобщение от профил на име Юки Сато. „Видях те по телевизията. Изглеждаш готино." Три думи по-скромни от очакваното, но зад тях — снимка на момиче с права черна коса и очила с тънки рамки, застанало пред портокалово дърво в двор някъде в Осака.
Мила отговори от учтивост. Не очакваше нищо повече.
Не спряха да си пишат.
Първите седмици беше несериозно — снимки на закуска, въпроси за българската кухня, тя му обясни какво е баница, той ѝ прати снимка на купа с натто и написа, че смърди, но е полезно. После започнаха гласовите съобщения. После — видеоразговорите, всеки път по различно време заради часовата разлика от седем часа, докато накрая Мила се улови, че programира будилник в два през нощта само за да го чуе да разказва как е минал денят му в аптеката, където работеше като фармацевт.
Осем месеца по-късно тя му каза, че го обича. Той мълча толкова дълго по линията, че тя реши да затвори — после чу гласа му да трепери, когато ѝ каза същото.
Поиска ѝ да бъдат заедно официално през декември, деветия месец от познанството им. Тя се съгласи, макар вече да знаеше колко трудно ще е — границите бяха затворени заради пандемията, японското консулство в София почти не издаваше визи за туризъм, а самолетните билети скачаха и падаха като цени на бензиностанция при криза с доставките.
Чакаха.
Триста двайсет и четири дни от първото съобщение до момента, в който Мила излезе от чекирането в Терминал 2 на летище „Кансай" и видя на екрана табела с нейното име, изписано на ръка с червен маркер — „Мила ♡" — държана от момиче, по-дребно и по-истинско от всяка снимка, която ѝ беше пращало.
Първата ѝ мисъл беше колко тиха е тя на живо. По видео все говореше, шегуваше се, а сега стоеше и просто я гледаше, сякаш не вярваше, че наистина е дошла.
Останаха заедно десет дни. Юки я заведе у семейството си, майка ѝ сготви миш-маш от риба и сладък омлет, който Мила изяде до трохичка от учтивост и после каза, че е най-хубавото нещо, ял през живота си — не беше вярно, но не съжали, че го каза. Бащата на Юки, мъж на шейсет и няколко, седеше цялата вечер мълчаливо в ъгъла на трапезарията и я гледаше с онова изражение, което Мила разпозна веднага — недоверие, увито в учтивост.
На седмия ден го попита направо, докато той миеше чашите за чай.
— Не одобрявате.
Той не отрече.
— Юки живя тук цял живот. Аптеката е нейна, след баба ѝ. Вие сте от друга държава, друг език. Какво остава от нас, ако тя замине? — Той продължи да търка чашата, вече чиста, сякаш ръцете му трябваше да правят нещо, докато устата говори. — А ако не замине тя — какво остава от вас двете?
Мила нямаше отговор тогава. Върна се в София с обещание да се видят пак след три месеца и с усещане, което не изчезваше — че бащата на Юки не просто изразяваше притеснение, а задаваше въпрос, на който тя трябваше сама да си отговори.
Върна се три месеца по-късно, после пак, после веднъж повече. Всеки път разговорът с бащата на Юки ставаше малко по-дълъг, малко по-малко хладен, докато на четвъртото ѝ идване той сам ѝ наля чай, без тя да пита.
Осемнайсет месеца след срещата на летище „Кансай" Мила подаде молба за преместване в токийския офис на компанията си — филиал, който обработваше международни щети за клиенти с европейски полици. Пресметна всичко: наем, осигуровки, разликата в цената на живот между София и Токио — тя щеше да печели по-малко и да плаща за жилище три пъти повече, но не това я спираше през месеците на колебание.
Спираше я мисълта, че напуска не работа, а майка си.
Майка ѝ, Радка, живееше сама във Враца от смъртта на бащата на Мила преди шест години. Мила ѝ звънеше всяка неделя, идваше при нея на всеки празник, плащаше половината от сметката за парното всяка зима. Когато ѝ каза за преместването, Радка мълча по телефона толкова дълго, колкото веднъж Юки бе мълчал, чувайки „обичам те".
— Кога заминаваш — попита само.
— След два месеца. Ако получа визата.
— А аз?
Мила ѝ обеща, че ще идва два пъти годишно, че ще ѝ праща пари всеки месец — не защото Радка искаше пари, а защото това беше единственото конкретно нещо, което Мила можеше да предложи насред всичко неопределено.
Радка не дойде на изпращането ѝ на летище София. Каза, че не издържа да гледа как дъщеря ѝ минава през онази врата.
В деня, в който Мила кацна в Токио за постоянно, тя написа на майка си снимка от прозореца на новия апартамент — малка стая на шестия етаж в квартал Накано, откъдето се виждаше червен неонов надпис на комбини отсреща. Радка не отговори веднага.
Отговори три часа по-късно, само с две думи: „Красив изглед."
Първите месеци бяха трудни — не заради Юки, а заради баща ѝ, японския, документите. Аптеката на семейството на Юки трябваше по закон да остане в ръцете на човек с фармацевтична правоспособност, призната в Япония, а дипломата на Мила от София не важеше автоматично. Реши да учи заедно с езика, вечер, след работа в застрахователния офис.
Бащата на Юки — тя вече го наричаше по име, Хироши — я гледаше как се прибира вечер с учебници и й наливаше чай, без да казва нищо. Веднъж, докато поправяше рецептурна книга зад щанда на аптеката, я попита без предисловие:
— Кога ще си държиш изпита?
— След осем месеца.
— Ще дойда да те чакам отвън.
Тя вдигна глава и той вече беше отишъл да подрежда рафтовете, сякаш нищо не бе казал.
Изпита издържа. Хироши стоеше отвън на улицата и когато я видя да излиза, само кимна — един от малкото жестове, които тя си позволи да запомни от онзи ден, защото знаеше, че той никога не би казал с думи каквото ѝ каза с този кратък жест.
Три месеца по-късно, в деня, когато Мила и Юки подписаха документите за брак в районната служба на Накано — на прост формуляр, без сватба, само с двамата и двама свидетели — Мила поиска от банката си в София да прехвърли осемстотин лева от спестяванията си по сметка на майка ѝ, с бележка: „За билет. Ела да видиш апартамента."
Радка дойде месец по-късно, с куфар и с буркан домашно сладко от кайсии, увит в стар пуловер, за да не се счупи в багажа.
Стоеше на летище „Нарита" — на същото летище, откъдето беше започнало всичко преди повече от три години — и когато видя Мила и Юки да я чакат заедно, пусна куфара насред терминала и прегърна и двете едновременно, без да пуска ръцете си от раменете им, докато обявяваха следващия полет по високоговорителите.
