Работя като медицинска сестра в чакалнята на онкологичния кабинет в градската болница във Велико Търново от осемнайсет години. Пациентите се сменят, лицата се редят едно след друго, но има хора, които помниш дълго след като преписката им е затворена. Йорданка Стоименова беше една от тях.
Дойде за първи път през януари, с дъщеря си Мила. Мила беше около четирийсет и пет, работеше нещо в счетоводството, това го знам, защото веднъж дойде направо от офиса, с папка документи под мишница, и остави отгоре бележник с цифри — явно затваряше месец, докато чакаше майка си при доктора. Йорданка носеше вълнена шапка, шита ръчно, лилава, с която дори през лятото не се разделяше, откакто химиотерапията ѝ взе косата.
Седяха всеки път на едни и същи столове до прозореца, откъдето се вижда паркингът и брезата, дето секретарката Радка полива всяка сутрин преди смяна. Йорданка все гледаше през стъклото и мълчеше. Мила говореше вместо нея — на регистратурата, на лекаря, дори на мен, когато вадех кръв. „Майка ми не обича да я питат как се чувства, тя ще каже добре, дори да умира" — каза ми веднъж, докато чакахме резултат. Не звучеше грубо. Звучеше като жена, която познава майка си отвътре наопаки.
Аз бързах онзи ден, смяната ми свършваше в три, а трябваше да взема сина си от градината на улица „Никола Габровски" преди да затворят портала в четири. Затова не се задълбах повече — но детайлът остана в мен.
Йорданка живееше сама във апартамент в квартал Асенов, откакто съпругът ѝ почина преди единайсет години. Апартаментът беше неин по наследство от родителите, и точно там беше възелът, макар аз тогава да не го знаех.
Разбрах случайно, през март, когато Мила дойде сама — без майка си — да вземе резултатите от скенер. Седна на същия стол до прозореца, отвори чантата, извади телефона и започна да пише съобщение. Не гледаше към мен, говореше на себе си, докато пишеше: „Тя иска да го прехвърли на брат ми. На Стефан. Защото той бил останал до нея, видите ли. А аз съм я карала всеки петък до тук, обличала съм я след операцията, а той се появи два пъти през тия седем месеца."
Не питах нищо. Не е моя работа да се меся. Само подадох резултата и казах да го занесе на доктор Колева в стая осем.
Стефан го видях само веднъж, през април, когато дойде с майка си на преглед — висок мъж, около петдесет, с кожено яке и ключове от джип „Форд", които подрънкваха, докато сядаше. Говореше високо по телефона в коридора, за някакъв ремонт на покрив, докато майка му чакаше да я извикат. Йорданка седеше със сплетени пръсти в скута, шапката леко килната, и гледаше вратата на кабинета, сякаш там зад нея се решаваше нещо повече от резултат от изследване.
Последният път, когато я видях, беше в началото на юни. Дойде отново с Мила. Йорданка беше отслабнала — шапката ѝ стоеше по-хлабаво сега, падаше леко над веждите. Доктор Колева ги повика по-рано от записания час, което при нас винаги значи едно и също нещо.
Излязоха след двайсет минути. Мила плачеше тихо, без звук, само раменете ѝ потрепваха. Йорданка вървеше право, с онова изражение, което съм виждала само у хора, дето вече са си направили сметката с живота. Спря до бюрото ми да остави рецептурна книжка и каза, без да ме поглежда:
— Радке, ако дойде Стефан да пита нещо — не му казвайте резултата. Аз ще му кажа. Когато реша.
Тогава не разбрах защо трябва да го крие от собствения си син. Разбрах чак по-късно, случайно, от Радка на регистратурата — тя ми каза, че Йорданка се обадила да пренасрочи час и през две изречения споменала, че е ходила при нотариус на улица „Христо Ботев" заедно с Мила.
Не знам подробностите на разговора между майка и дъщеря. Знам само каквото видях през последните ѝ два месеца, когато идваше вече сама с количка за кислороден апарат, а Мила я вземаше от таксито пред входа и я вкарваше с инвалидна количка направо до асансьора, за да не се уморява по стълбите.
В началото на август Йорданка не дойде на записания час. Обади се Мила да го отмени. Гласът ѝ звучеше различно — спокоен, някак пресипнал от плач, който вече е изплакан.
Узнах после от некролога във вестника, окачен на дъската до аптеката: Йорданка Стоименова, седемдесет и три години, почина у дома, заобиколена от близките си.
Мила дойде веднъж още, през септември — да плати последна фактура за изследване, дошло със закъснение. Стоеше пред гишето с папка в ръка, същата папка, която носеше през януари, но сега вътре имаше друго — свидетелство за собственост и нотариален акт, оставени отгоре, докато тършуваше за квитанцията. Попитах я как е, просто от учтивост.
— Мама преписа апартамента на мен, два месеца преди да си отиде — каза тя, без драма, все едно съобщаваше резултат от кръвна проба. — Каза, че Стефан ще се обиди, но че тя вече не му дължи да го жали. Каза, аз съм я возила до тук всеки петък единайсет месеца, аз съм ѝ мила косата, докато я е нямало, а той се появявал, когато му е удобно.
Затвори папката, прибра квитанцията в портфейла си и си тръгна към паркинга, покрай брезата, която Радка вече не поливаше — есента беше дошла и дървото не се нуждаеше от вода.
Не знам дали Стефан е разбрал веднага, или е чакал да отвори писмо от нотариалната кантора. Знам само, че повече не го видях в чакалнята ни. А Мила — нея я срещнах веднъж на пазара на улица „Иван Вазов", носеше пазарска чанта и вървеше бързо, сякаш някой я чакаше вкъщи.
