Работя като куриер за аптека на смени вече осем години и от тия осем години помня само няколко адреса наизуст — не заради номера, а заради хората. Апартаментът на булевард „Христо Ботев“ в Пловдив беше от тях.
Ходех там всеки вторник в шест следобед — инсулин и още два-три препарата, винаги едно и също. Отваряше ми жена на около трийсет, казваше се Мирела. Първия път, като занесох пакета, зад нея на инвалидна количка седеше мъж — Стефан, така се казваше, по-късно го чух да го вика по име. Тя му подаваше чашата, той пиеше през сламка, а тя през цялото време говореше с него все едно е най-обикновен разговор за времето навън, не за живот и смърт.
С месеците количката изчезна. Появи се бастун. После и бастунът остана до вратата, само за декорация. Стефан вече сам ми отваряше, здрависваше се, питаше как е майка ми, защото веднъж й бях занесъл лекарства до нейния адрес и Мирела го беше запомнила.
Онзи вторник, за който ще разкажа, закъснявах — асансьорът в блока не работеше и се качих пеша до петия етаж, а долу вече ме чакаше клиент за следваща доставка, гледах си часовника нервно. На стълбището пред тяхната врата стоеше мъж на около шейсет и пет, в костюм, не за Пловдив в тази жега — сако, вратовръзка, куфарче. Звънеше и чакаше, стиснал устни.
Отвори Мирела. Мъжът я изгледа, каза само: „Стягай багажа. Идвам да те прибера у дома.“ Не поздрави, не попита как е. Тя се отдръпна встрани и го пусна да мине — точно както правеше и с мен, автоматично, с жест на човек, свикнал да посреща хора в тоя дом.
Аз стоях на прага, защото трябваше да получа подпис за пратката, и видях всичко.
Мъжът влезе в хола и спря. Не довърши крачката си. На стената висяха две дипломи в рамка — едната от медицинска сестра, курс за придобита квалификация, другата — сертификат за завършено обучение по палиативни грижи, това го прочетох по-късно, като занесох следваща пратка и Мирела ми обясни какво е. На масата беше отворен лаптоп с таблица — графици за дежурства, явно нейни. От кухнята излезе Стефан, вече без бастун, сам, с поднос с две чаши кафе, все едно е най-нормалното нещо на света.
„Татко“ — каза Мирела, — „запознай се със Стефан.“
Мъжът не отговори веднага. Гледаше ту дипломите, ту количката, забутана в ъгъла с калъф отгоре, все едно вещ, която пазят, но вече не ползват. Куфарчето му остана в ръката, не го остави никъде.
Аз си взех подписа и слязох, защото имах друга доставка, но следващия вторник Мирела ми разказа остатъка, докато броеше монети за инсулина.
Оказа се, баща й — казваше се Красимир, работеше цял живот като кардиолог в Пазарджик — пет години не й бе проговорил, откакто напусна медицинския университет в трети курс, за да се грижи за Стефан. Тогава диагнозата беше тежка, лекарите в Пловдив не даваха обнадеждаваща прогноза, а Мирела беше единственият човек до него. Баща й я нарече провалена, каза й, че захвърля бъдеще, градено от три поколения лекари в семейството, и й затвори телефона.
Пет години тя учи вечерно за медицинска сестра, докато Стефан минаваше през операции, рехабилитация, месеци неподвижност. Плащаше наема сама, взимаше две смени, спестяваше за протезата на коляното му. И оня следобед баща й дойде с готово решение — да я „спаси“ от живот, който смяташе за пропилян, без изобщо да пита какъв всъщност е той.
Мирела ми каза, че не му е крещяла. Отишла до масата, затворила лаптопа, взела папка от чекмеджето — там държеше всичките документи: сертификата за палиативни грижи, договора си с частната клиника, дето сега работеше на пълен щат, и извлечение от банковата сметка, откъдето личеше, че за пет години е изплатила сама шестнайсет хиляди лева за лечението на Стефан, без баща й да е дал и стотинка.
Сложила папката на масата пред него, отворила я на последната страница и казала само едно: „Ето какво пропилях.“
После отишла до входната врата — не тръшнала я, само я отворила широко — и застанала до нея, докато той не излязъл. Не му крещяла подире, не му забранявала да се върне. Просто повече не звъннала първа през онези пет години и нямало и да звънне сега.
Стефан ми каза следващия път, като занесох пратката, че старецът дошъл още веднъж, седмица по-късно, но вече без куфарче — само с плик, в който имало пари, сумата не знам. Мирела не го отворила пред него. Взела плика, благодарила спокойно и затворила вратата.
Аз повече не видях бащата на стълбището. Продължавам да нося инсулина всеки вторник, Стефан вече ме черпи с кафе, докато Мирела разписва бележката за доставка, и някак си от цялата тая история най-много ми е останал споменът за онази папка на масата — как я затвори с два пръста, спокойно, и тръгна да отвори вратата, докато баща й още стоеше и не смееше да продума.
