Веселина broi столовете всеки път, когато влиза в трапезарията на майка си — навик, останал от детството, когато бяха четирима братя и сестри и всеки следобед се събираха около масата на улица „Гладстон", докато баба им пържеше тиквички и радиото мърмореше някаква стара песен.
Сега масата е същата, покривката е сменена три пъти, а столовете са четири, макар че сяда само тя.
По-големият ѝ брат, Емил, живее в Бургас от осемнайсет години и се обажда на Коледа и на рождения ден на майка им — нищо повече. По-малката сестра, Ирина, е на петнайсет минути път с колата, но откакто се скараха заради завещанието на дядо им, минават месеци, без да си пишат. А средният брат, Радослав, почина преди три години — инфаркт, на четирийсет и две, в паркинга на строителна борса в Стара Загора, сам, докато товареше цимент в багажника.
Веселина не разбра веднага. Обади ѝ се съседка на Радослав, защото той не вдигаше телефона два дни. Тя стигна до Стара Загора след час и половина шофиране, през което си повтаряше една-единствена мисъл: последният им разговор беше караница за седемстотин лева, дадени назаем преди пет години, които той така и не върна.
На погребението дойдоха тя и майка им. Ирина изпрати венец, но не дойде — беше в Гърция на почивка и „не можеше да отмени резервацията". Емил дойде чак на деветия ден, защото не разбра навреме — блокирал беше номера на Радослав още преди две години заради стар спор за наследство от баба им.
Три стола останаха празни на трапезата след погребението. Веселина сготви боб, защото Радослав винаги искаше боб, когато се прибираше у дома, а никой не го изяде.
***
Оттогава минаха три години и нещо се пропука в нея тихо, без сцени и без обяснения. Веселина спря да чака извинение от Ирина. Взе телефона една вторнишка вечер, докато миеше чиниите, и написа само: „Липсваш ми. Ще дойдеш ли в неделя за обяд?"
Ирина отговори след два часа с едно „да" и нищо повече. Но дойде.
Седнаха на масата с четирите стола — сега вече три, защото единия Веселина беше преместила в мазето, не искаше да гледа празното място всеки ден. Говориха за глупости — за новия магазин на ъгъла, за котката на съседката, за цената на доматите на пазара. Никой не спомена завещанието.
На излизане Ирина спря на прага, с чантата на рамо и ключовете в ръка, и каза само: „Съжалявам за онова с апартамента на дядо. Не биваше да го изкрещявам пред всички."
Веселина не отговори веднага. Гледаше ключодържателя, който Ирина въртеше в пръстите си — малка дървена мечка, подарък от Радослав отпреди години. Тогава каза: „Знам."
Не беше прошка с думи, поставена на масата като готово ястие. Беше начало.
***
На Емил му звънна три седмици по-късно. Не заради празник, не заради рожден ден — просто защото в понеделник следобед видя телефона му в списъка с контакти и осъзна, че последният път бяха говорили преди осем месеца.
Той вдигна на четвъртото позвъняване, гласът му прозвуча предпазливо, сякаш очакваше нещо лошо.
— Нищо не е станало — каза Веселина. — Просто исках да чуя гласа ти.
Мълчание от другата страна, после кратък смях, малко насилен. Говориха двайсет минути за нищо конкретно — за работата му в бургаската фирма за яхти, за това, че синът му вече е в осми клас. Преди да затворят, Веселина каза нещо, което не беше казвала на глас от години:
— Радвам се, че си ми брат.
Той не отговори веднага. После само каза: „И аз."
***
Истинската среща стана през август, на именния ден на майка им, в градината зад къщата в Пловдив, под черешата, която баща им беше засадил преди трийсет години. Емил дойде с колата чак от Бургас, седем часа път, защото самолетните билети бяха скъпи през сезона. Ирина донесе баница и седна до Веселина, без да я питат къде.
На масата имаше три стола заети и един празен, оставен нарочно от Веселина, с чиния и чаша, сложени пред него — жест, който никой не коментира на глас, но всички разбраха.
Майка им, вече седемдесет и три годишна, седна начело, погледна трите си живи деца и празния стол, и каза само едно изречение, преди да вдигне чашата с домашно вино:
— Радвам се, че сте тук. Всички.
Веселина погледна ключодържателя с дървената мечка, който сега висеше на чантата на Ирина — тя го беше запазила, значи. Погледна Емил, който режеше баницата с несръчните движения на човек, отвикнал да седи на семейна маса. И разбра нещо просто, без патос: столовете няма да останат вечно пълни, но докато има за кого да готви боб в неделя, ще готви.
На следващата сутрин, преди да замине за Бургас, Емил остави плик на масата — парите, които Радослав дължеше на Веселина преди пет години, върнати сега, със закъснение от осем години и лихвата, отброена до последния лев. Отдолу беше написал: „За боба, който никой не изяде."
Веселина прибра плика в чекмеджето на бюфета, без да го отваря повече. Парите вече не бяха важни. Важно беше, че той си спомни числото.
