Работя там от единайсет години. Знам почти всички по фамилия, знам кой взима инсулин, кой чака ред за очен преглед в „Пълмед“, кой купува памперси за възрастен родител, докато синът му е в чужбина. Затова забелязах госпожа Радка Тонева веднага — не защото беше болна, а защото стоеше пред щанда с рецептата в ръка и не я подаваше.
Беше дошла за лекарствата на мъжа си, Никола. Диабет, високо кръвно, обичайните неща за седемдесет и три години. Но не гледаше към мен. Гледаше през стъклената врата навън, към паркинга, където внукът ѝ Мартин чакаше в колата — сребрист „Форд Фокус“, купен на изплащане преди две години, тя ми беше разказвала за вноските.
— Заповядайте, госпожо Тонева.
Тя примигна, сякаш я извадих от нещо. Подаде рецептата, а после каза, без да я питам:
— Продадохме бунгалото в Царево.
Не го каза на мен точно. По-скоро на витрината с витамините зад гърба ми. Знаех за бунгалото — двайсет и осем квадрата, наследено от нейния баща, единственото нещо, което тя и мъжът ѝ бяха успели да си купят освен апартамента в Тракия. Държаха го трийсет и шест години. Всяко лято ходеха там през юли, тя ми носеше домати от градината в найлонова торбичка, все едно да ми се извини, че ме бави с приказки.
— Продали сте го?
— Мартин продаде.
Не поправих грешката ѝ на глас, но я чух. Не „ние продадохме“. „Мартин продаде“.
Историята се показваше на парчета, докато отброявах хапчетата в пликче — не защото ми ги разказа наведнъж, а защото аз попитах между другото, докато търсех опаковка „Диафурон“ на рафта, и тя отговори, все едно продължаваше разговор, започнал много по-рано в главата ѝ.
Бунгалото било записано на нея и на Никола, съсобственост. Преди две години Мартин ги убедил да прехвърлят половината на негово име — щял да строи втори етаж, да го направи за наем, да им помага с парите от ток и парно през зимата. Дарение с уговорка да остане общо ползване. Нотариус в центъра, тя помнеше и датата — четиринайсети март. Пролетта се била изтеглила рано, спомняше си, защото навън цъфтели джанките пред нотариалната кантора.
После Мартин загубил работата си в logistics фирмата на входа на града. После имало заем за колата. После — приятелка, после раздяла с приятелката, после нова кола, вече на лизинг. Госпожа Тонева не изреждаше нищо от това с укор. Просто редеше фактите като списък за пазар.
Преди три седмици тя и Никола отишли в Царево, за да отворят бунгалото за сезона, да проветрят, да пуснат водата. Ключът не станал. Нова брава.
На верандата седели други хора. Семейство от Стара Загора, с деца, с хамак между двете акации, които Никола бил садил лично. Мъжът от новото семейство излязъл насреща, любезен, обяснил, че купили имота през юни, всичко било чисто, нотариален акт, регистър, платили близо трийсет и две хиляди лева.
— Питах Мартин защо не ни е казал — рече госпожа Тонева, докато прибираше плика с лекарствата в чантата си. — Каза, че щял да каже, като му дойде времето.
Не заплака. Само остана още секунда до щанда, с ръка върху ципа на чантата, недорипнат наполовина.
— И сега?
— Сега вози дядо му на диализа всеки вторник и четвъртък — каза тя. — Затова е долу и чака.
Затвори ципа. Излезе. През стъклото видях как отваря вратата на форда, как сяда отзад, до мъжа си, а не отпред до внука. Колата потегли към булевард „Санкт Петербург“, накъдето е болницата.
Не я видях два месеца.
После, в началото на октомври, влезе отново — сама, без списък, само с една рецепта за „Конкор“. Изглеждаше друга. Не облечена по-различно, не подстригана по-различно. По-скоро изправена — като жена, която е свършила нещо и още усеща тежестта в раменете от него.
Разказа ми, докато чаках компютърът да принтира касовата бележка, защото системата беше блокирала за трийсет секунди, а тя явно искаше да запълни паузата с думи.
Отишла при адвокат — не роднина, не познат от блока, а човек, препоръчан ѝ от съседката от четвъртия етаж, която била минала през подобно с дъщеря си. Адвокатът извадил нотариалния акт за дарението от 2024-а. В договора имало клауза — тя не помнела точно как звучи, но адвокатът ѝ я обяснил с прости думи: правото ѝ на обратно връщане на имота при неизпълнение на условията по дарението. Условието било гласувано устно — „да остане общо ползване, да се пита преди всяко разпореждане“ — но не било изрично вписано в акта. Затова не можели да развалят продажбата на новите собственици в Царево; тя била чиста, купувачите — добросъвестни.
Но останало друго. Останалата половина от бунгалото, тази на Никола, никога не била прехвърляна — той отказал да подпише дарението през 2024-а, макар жена му да била убедена. Останало вписано на негово име в имотния регистър. А парите от продажбата, близо трийсет и две хиляди лева, Мартин прибрал изцяло за себе си, без да ги дели с дядо си, който притежавал половината.
С тази хартия — постановление за съсобственост и претенция за дял от продажната цена — адвокатът завел иск. Не срещу семейството от Стара Загора. Срещу Мартин.
Тя ми показа папката. Държеше я в найлонов плик, същия тип, в който преди носеше доматите — само че сега вътре имаше копие от исковата молба, разписка за платена държавна такса и извадка от имотния регистър с подчертан ред. Показа ми го, сложила пръст под подчертаното, все едно ми показва рецепта, от която не бива да отстъпвам нито един милиграм.
— Спряхме да плащаме гаража му — каза тя. — Плащахме го от октомври 2024-а насам, седемдесет лева на месец, за да си държи новата кола под наем в комплекса. Спряхме от миналата седмица.
— А диализата във вторник и четвъртък?
— Вика такси. Дядо му дава от пенсията.
Не звучеше триумфално. По-скоро като жена, която е затворила касова книга в края на месеца — цифрите или излизат, или не.
Излезе от аптеката с плика в ръка, същия начин, по който преди месеци влезе — само че тогава ципът остана недодърпан, а сега го затвори докрай, преди да го метне на рамо. На паркинга нямаше сребрист форд. Тя тръгна пеша, бавно, към спирката на трамвая при кръстовището — знаех, че оттам стига до Тракия за двайсет минути, ако не изпусне връзката.
Не знам как е свършил искът. Клиентите ми не се връщат винаги да ми разкажат края. Но помня деня, когато влезе и попита за друго нещо — мехлем за колене — и добави, между другото, докато пресмятах ресто:
— Никола пак иска да отидем до морето догодина. Ще търсим друго място за наем. Не е като старото, но е наше за две седмици.
Взе ресто, прибра го в едно джобче на портмонето, отделно от банкнотите, и излезе.
