Валери Ковачев не се обади предварително. Полетът от Дюселдорф кацна в София два часа по-рано от планираното, а той — собственик на верига логистични складове от Пловдив до Бургас — реши да изненада семейството си. Взе такси до вилата им във Врана, обградена с орехови дървета, миришеща на прясно окосена трева и на дим от съседски скари — беше краят на август, топло и лепкаво.
По целия път мислеше за майка си, Роза. Преди осем месеца прекара инсулт, левият крак ѝ изневеряваше, а лекарката от поликлиниката в Панчарево беше казала ясно: на баба ѝ ѝ трябва постоянно наблюдение. Съпругата му, Диляна, всеки път по телефона повтаряше едно и също, спокойно, почти отегчено:
— Не се притеснявай. Гледам я. Взима си хапчетата в осем и в осем вечерта, всичко е наред.
Той ѝ вярваше. Единайсет години брак, а никога не му беше давала повод за съмнение.
Портата на двора беше открехната. Кучето, Барон, не залая — лежеше под сянката на асмата и само вдигна глава. Валери тръгна покрай плета откъм гаража, чу глас, писклив и остър, откъм задната част на двора, там където беше старата колиба на кучето, вече неизползвана от години.
— По-бързо яж! И не смей да ми отговаряш!
Спря. Надникна между клоните на люляка.
На плочките, до кучешката колиба, седеше майка му. По домашен пеньоар с петна, косата разчорлена, непрана явно от дни. В скута си държеше метална паничка — същата, купена преди години за предишното им куче, — с остатъци ориз и нещо, което приличаше на студена супа. Ръцете ѝ трепереха, докато вдигаше лъжицата, но не вдигаше очи.
До нея, права, в бял ленен костюм и с чаша минерална вода в ръка, стоеше Диляна.
— Търпя те в тази къща само заради сина ти — каза студено. — Но ще направя всичко възможно да си тръгнеш сама. Мястото ти е тук, до колибата, не във вилата.
— Диляна, боли ме кръстът от плочките — обади се тихо Роза, почти без сила. — Само стол да ми дадеш…
— Стол ще ти дам, като се научиш да не разсипваш по покривката. Осем пъти изпрах тази седмица заради теб.
Роза мълчеше. Наведе глава и продължи да яде от паничката.
— И запомни — добави Диляна, отпивайки от водата, — ако Валери позвъни, ще му кажеш, че всичко е наред. Иначе се озоваваш пред портата, а зимата не е далеч.
Старицата леко кимна — единственото движение, което позволи на себе си.
Валери стоеше зад люляка може би петнайсет секунди, но му се сториха час. Гледаше как жената, с която делеше леглото единайсет години, унижава майка му всеки ден, докато той пътуваше между летища и подписваше договори за складове в Русе и Стара Загора. Стисна телефона в джоба толкова силно, че екранът изпука.
Излезе иззад дървото — не бавно, не бързо, просто тръгна, все едно краката сами решиха вместо него.
Лицето на Диляна се промени за миг.
— Валери… Вече ли… не е това, което си мислиш, аз само…
— Точно това е — каза той и мина покрай нея, без да я погледне повторно.
Приклекна до майка си, взе паничката от ръцете ѝ — тя не искаше да я пусне веднага, пръстите ѝ се вкопчиха в ръба, сякаш и това ѝ отнемат — и я остави настрани на плочките. Свали сакото си и я загърна с него.
— Мамо, ставай. Прибираме се вкъщи.
Роза не заплака. Само вдигна очи към него и каза с глас, дрезгав от неупотреба:
— Валери. Ти дойде.
Толкова. Две думи, и нищо повече, докато той я вдигаше от плочките, лека, по-лека, отколкото я помнеше.
— Валери, недей така, аз просто… тя не искаше да яде на масата, защото разсипва, аз само… исках да ѝ помогна да се научи, лекарката каза за рутина… — заговори Диляна забързано, гласът ѝ ту се качваше, ту падаше.
— Осем месеца — прекъсна я той. — Осем месеца ти вярвах на думите по телефона.
Не повиши тон. Само извади телефона и набра номер — не на адвокат, не на полиция, а на сестра си Милена, която живееше двайсет минути път в Панчарево.
— Милена. Ела веднага. С колата. Мама… — спря, преглътна. — Просто ела.
После, докато чакаха, седна на плочките до майка си — не на стол, не настрани, а точно там, където преди малко седеше тя — и я прегърна. Роза опря глава на рамото му и дълго не каза нищо, само дишаше — неравно, накъсано, сякаш всеки дъх трябваше да си извоюва.
Диляна опита още два пъти да заговори. Първия път той не отговори. Втория — каза само:
— Утре ще говорим с адвоката. Вилата е купена преди брака, на мое име. Нямаш дял в нея. До неделя.
— До неделя? — гласът ѝ трепна, някъде между гняв и нещо друго, по-плашливо. — Валери, единайсет години…
— Осем месеца — повтори той и повече не отвори уста.
На другата сутрин седна срещу нотариус Ганева, с която работеше от години по фирмени дела за складовете. Тя свали очилата си, погледна го над бюрото.
— Валери, сигурен ли си? Пълномощното е още валидно, сумата не е малка.
— Отменете го — само каза той. Не обясни нищо повече, а тя не попита. Подписа два листа, подаде му ги да ги прегледа. Ръцете му не трепереха, докато пишеше датата, но писалката остави петно там, където я стисна прекалено силно.
Обади се в банката още от колата. На обяд сметката вече беше затворена.
Милена дойде с колата за двайсет минути, вместо обичайните трийсет — по-късно каза, че карала през червено на светофара до Кокаляне. Откараха Роза в "Токуда". Три дни наблюдение. Лекарят, млад, с уморени очи, каза само:
— Сърцето е добре. Но има начални признаци на депресия. От изолация. От лошо хранене.
Валери спа тези три нощи на разтегателния стол до леглото ѝ, събуждаше се всеки път, щом тя се размърдаше, и всеки път тя намираше ръката му, без да отваря очи.
Диляна напусна вилата в неделя следобед. Два куфара, единият не се затваряше докрай и от него стърчеше ръкав на риза. Спря за миг пред портата.
— Барон… кучето поне мога ли…
— Кучето остава — каза Валери. Не грубо. Просто така.
Подаде ѝ ключовете от таксито, което беше поръчал предварително.
— Другото ще уредят адвокатите.
Тя отвори уста, сякаш искаше да каже нещо повече, но не каза. Качи се в колата. Портата се затвори зад нея с онзи същия скърцащ звук, който Валери помнеше от дете.
Колибата разглоби сам, същата седмица, привечер, когато жегата спадаше. Всяка дъска пукаше при откъртването с онзи сух, отсечен звук, дъхаше на стара смола и на пикня от кучета, отгледани там преди години. Изкорми пироните с клещи, един по един, някои ръждясали толкова, че се чупеха на две. Роза седеше на терасата, увита в одеяло въпреки топлото време, с чаша липов чай в скута, и го гледаше. Не каза нищо. Само когато той хвърли последната дъска на купчината, тя леко изпъна гръб на стола — сякаш нещо в самата нея също се разглоби и подреди наново.
