В картона на Данко имаше три вписвания за връщане за година и половина. Във фейсбук групата на приюта в Пловдив доброволците вече почти не си правеха труда да обсъждат на кого да го предложат следващия път.
Ирина остави транспортната клетка на плочките пред кабинета и дръпна ципа. Рижавият котарак излезе бавно, без да бърза. Подуши ъгъла на клетката, подмина паничката с вода и седна с гръб към вратичката. Шест килограма тихо инатене. Правеше го всеки път. И Ирина вече знаеше — обратно няма да се обърне.
Вечерната смяна свърши. Всички си тръгнаха. В приюта до улица „Витоша", в стара сграда до бивша фабрика за консерви, останаха само тези, за които никой не идваше. От двора миришеше на мокра слама и хлорна вар, а от съседния блок се чуваше турски сериал по телевизията на комшийката.
— Е, Данко. Добре дошъл отново.
Котаракът дори не помръдна ухо.
На другия ден Ирина сложи на бюрото три формуляра за връщане.
Първото семейство — млада двойка, апартамент в Тракия, стая с изглед към паркинга на хипермаркета. Причина: „агресивен, крие се, не влиза в контакт". Издържаха дванайсет дни.
Второто — жена около четирийсетте, гарсониера след ремонт. Формулировка: „не се адаптира, съска, крие се под ваната". Осем дни.
Третото — мъж с осемгодишна дъщеря. Причина: „детето се разстройва, котаракът не играе, седи в ъгъла". Пет дни.
Ирина препрочете и трите листа и разтърка чело. Хартията миришеше на тонер и на чужди апартаменти. Формулировките си приличаха, все едно бяха писани под индиго. И точно тази прилика я драскаше отвътре като тресчица под нокът. Нещо не се връзваше, но тя все още не можеше да го назове.
Всяко семейство беше минало интервю. Всяко беше подписало договор. Всяко беше обещало търпение.
На вратата се показа Тодор. Висок, слаб, с изтеглен на лактите пуловер и очила, които вечно се смъкваха до върха на носа му. Подпря рамо на касата.
— Пак ли Данко?
— Пак.
— Може просто да е такъв, Ири. Има си такива котки.
— Какъв „такъв"?
Тодор сви рамене:
— Ами… невезлив.
Думата увисна между тях. Ирина стисна пластмасовата чашка с кафе толкова силно, че тя изпука и хлътна навътре. После отпусна пръсти и я остави настрани. Кафяво петно пропълзя по бюрото към ръба на анкетата.
На второто семейство се обади по обяд. Вдигнаха чак на шестото позвъняване.
— Ало? Да, помня. Рижав. Данко. Не, при нас без него всичко е наред, благодаря.
Гласът на жената звучеше равно, почти отегчено-вежливо. Отзад работеше телевизор — приглушен смях на публика от турски сериал — и от това се създаваше усещане, че в онзи апартамент животът си тече по свой обичаен ред.
— Разкажете ми, моля, как се държеше през първия ден?
— През първия ли? Влезе под ваната и седя там. Викахме го. Изкарвахме го насила. Слагахме храна направо пред муцунката му. Съскаше.
— А после?
— На втория ден опитах да го погаля. Издра ми ръката до кръв. Тогава реших — щом котаракът не иска да живее с хора, защо да го мъчим.
Ирина притисна телефона с рамо и записа в тефтерчето: „изкарвали насила изпод ваната". Подчерта го.
— Опитвахте ли да му дадете време? Просто да го оставите сам, без опити за контакт?
Отсреща настана пауза. Чу се шумолене на слушалката в ръка.
— А защо тогава да взимаш котка, ако не може да я пипаш?
Ирина не каза нищо. Затвори, остави телефона на бюрото и остана дълго така, подпряла брадичка с длан. Навън дъждът трополеше равномерно по тенекиения козирек на входа, сякаш някой беше включил метроном.
На съседната страница на тефтерчето намери стара бележка за първото семейство, писана преди няколко месеца: „опитвали да го вземат на ръце от първия ден". Постави до нея въпросителен знак и затвори тефтерчето. Но самият въпрос вече не се затваряше толкова лесно.
В събота Тодор остана до късно. Ирина влезе в коридора, без да пали лампата в цялото помещение. Светеше само в дъното, където бяха клетките за дългосрочно настаняване.
Тодор седеше клекнал пред клетката на Данко. Не говореше нищо. Просто гледаше пода. А зад решетката котаракът правеше обичайното — седеше с гръб към вратичката, опашката обвита около лапите, ушите леко дръпнати назад.
Ирина понечи да го извика, но спря. Защото чу звук.
Данко мъркаше. Много тихо. Почти на границата на чуваемото. Равномерно, ниско, сякаш вътре в него работеше малко мекичко моторче. Това моторче се включваше само в тишина. Само когато никой не протягаше ръце към него, не се опитваше да го гледа в очите и не пъхаше храна право под муцунката му.
Тодор не помръдна. Гледаше го около минута, после тихо каза, без да се обръща:
— Той не е строг, Ири. Той е изморен.
На третия ден Ирина взе решение, за което никой в приюта не я беше молил. Отвори картона на Данко в компютъра и написа в графата „специални изисквания": „Не се взима на ръце. Не се приближава лице в лице. Храна — оставена на разстояние, не поднесена. Контакт — само по инициатива на животното."
После затвори всички стари профили за осиновяване и постави статуса „не се предлага" — временно.
Тодор мина покрай нея с кофа вода за клетките и спря.
— Затваряш го?
— Не затварям. Спирам да го подавам на хора, които не са прочели нито ред от документите му.
Минаха три седмици. Ирина започна да идва по-рано, преди отварянето на приюта за посетители, и просто сядаше на пода в коридора, на два метра от клетката, с книга в ръце. Не гледаше към Данко. Не му говореше. Просто беше там.
На дванайсетия ден котаракът за пръв път се приближи до предната част на клетката, докато тя четеше, и легна така, че муцунката му опря в решетката — на педя от коленете й. Не потърси допир. Просто беше по-близо.
На двайсетия ден Ирина остави вратичката на клетката отворена и излезе от коридора. Върна се след час. Данко седеше в средата на помещението, на топлия перваз до радиатора, гледаше през прозореца към паркинга и двора с мократа слама. Клетката зад него беше празна.
Тогава в приюта дойде Мила — учителка по математика от Пловдив, четирийсет и три годишна, разведена, с двустаен апартамент близо до Тримонциум. Дошла беше за друг котарак от снимките на страницата, но онзи вече беше настанен предния ден.
Ирина не й предложи веднага Данко. Първо й даде да прочете целия картон — трите връщания, всички бележки, новата графа със специалните изисквания. Даде й и своето тефтерче с подчертаните фрази.
— Той не е труден котарак — каза Ирина. — Той е котарак, когото три пъти са третирали като проблем, вместо да го оставят да свикне сам. Ако сте готова да чакате без да пипате — може да проработи. Ако не — по-добре не го взимайте.
Мила дойде в приюта шест пъти през следващите две седмици. Сядаше на пода, също като Ирина, с проверени тетрадки в чантата, и просто присъстваше. На петото идване Данко легна на педя от нея. На шестото — самият той сложи лапа върху крайчето на нейната обувка.
Осиновяването мина без бързане. В договора Ирина вписа изрична клауза: „собственикът се задължава да не взима котарака на ръце и да не го приближава насилствено през първите три месеца, независимо от съветите на трети лица." Мила се подписа без възражение.
Два месеца по-късно Ирина получи снимка по вайбър: Данко, изтегнат на перваза на прозорец с изглед към Тримонциум, а до него — учебник по алгебра за осми клас и разгънати чаени листа. Отдолу — един ред: „Спи в краката ми всяка вечер. Сам избра."
Ирина остави телефона на бюрото до картона на Данко, отвори статуса му и написа: „осиновен — стабилно". После стана, отиде до прозореца на кабинета и постоя така, загледана в двора, където дъждът бавно правеше локви върху мократа слама.
