Ивайло умря на ръцете ми, преди линейката да стигне до стълба на високо напрежение край Кърджали. Не помня да съм викал за помощ — помня само тежестта му, изведнъж различна, и че продължавах да натискам гърдите му, докато колегите ме дърпаха за раменете да спра.
Три дни по-късно някой позвъни на вратата на блока ни в Стара Загора. Отворих по потник, небръснат от седмица. На прага стоеше жена, която не познавах — дребна, с найлонова торба в ръка, сякаш беше тръгнала за хляб и се беше отклонила случайно.
— Защо той е жив, а моят син — не?
Това беше майката на Ивайло, Радка Стефанова. Не влезе. Не викаше. Остави торбата на стъпалото, обърна се и си тръгна надолу по стълбището, а найлонът в торбата шумеше при всяка нейна стъпка, докато се изгуби зад завоя.
Казвам се Мартин Бойчев, тогава бях на двадесет и три и работех в цех за пластмасови детайли на две спирки от нашия блок. Ивайло делеше с мен наетата стая в Хасково, докато монтирахме електропреносната линия — три месеца работа, добри пари, спестявания за сватба. Защото имах момиче — Виолета, с която бяхме от абитуриентския бал в нейното училище, аз бях заместил братовчед си в тон-екипа и я бях забелязал сред тълпата, седнала до стената с рокля на цветя.
На осми март ѝ купих букет, купих и на майка ѝ, и заминах на смяна с двама колеги за парите от Кърджали.
— Три месеца, най-много четири — казах ѝ на автогарата. — Ще звъня всеки ден.
Звъняхме си наистина всеки ден. После — една вечер тя ми писа, аз не отговорих. На другия ден пак не отговорих. Не аз бях на стълба онзи следобед — беше Ивайло.
Виолета плака цяла нощ, когато научи, че съм жив. Плака от облекчение и после — от срам заради самото облекчение. А аз се върнах в Стара Загора с нещо, което не умеех да кажа на глас на никого.
Спрях да работя на смени, взех отпуск, после напуснах цеха и започнах да карам такси нощем, защото денем не можех да заспя. Виолета продължаваше да учи, идваше вечер у нас, сядаше на стълбите пред блока, защото вкъщи мама гледаше сериал и звукът дразнеше и двама ни.
— Ти не си същият, Мартине — каза ми веднъж там, на стълбите, с ръце пъхнати в ръкавите на анорака си, защото беше застудяло, а тя не искаше да се прибираме.
— Знам. Ивайло трябваше да живее той. Аз просто карах смяната след неговата.
Тя не разбираше вината ми и аз не умеех да ѝ я обясня. А Радка Стефанова беше намерила номера ѝ — не знам откъде — и звънеше всяка седмица, канеше я на кафе, сякаш момичето на загиналия ѝ син трябваше да замести самия него. Чух я веднъж през вратата на антрето.
— Не мога да идвам всяка седмица, лельо Радке. Имам изпити.
— Ти вече си като дъщеря за мен — отвърна гласът от другата страна толкова силно, че се чуваше и без високоговорител. — Стоян нямаше да иска да ме оставиш сама.
Стоян — така го наричаше баба му, а след него и тя, вместо Ивайло. Стоях зад вратата на банята с четка за зъби в ръка и не смеех да вляза.
На море заминахме заедно — Виолета, аз и, неканена, Радка Стефанова, която сама си купи билет и се качи с нас в автобуса. Отседнахме в Царево, в семеен хотел с изглед към скалите. Първата сутрин слязох на плажа сам, докато другите спяха, и заварих жена на моята възраст, седнала на един камък с поглед към водата — Ирина, счетоводителка в Бургас, дошла на почивка с колежка.
— Тъжна ли сте, или само замислена? — попитах, колкото да кажа нещо.
Остана да поговорим десет минути, после пак се разминахме на плажа, после в магазина за хляб до хотела. Разказах ѝ накратко за Ивайло. Тя си играеше с една капачка от бутилка, въртеше я между пръстите си на масата и каза:
— Странно е майка му да се държи толкова за твоето момиче. Обикновено е обратното — родителите се отдръпват, не искат да им напомнят.
Записах телефона ѝ на кутия цигари, защото нямах хартия под ръка. Нищо повече не се случи там — само разговор, само облекчение да говоря с човек, който не носеше моята вина на гърба си.
Върнахме се в Стара Загора. Радка Стефанова продължи да звъни на Виолета всяка седмица, коментираше дрехите ѝ, все едно вече беше нейна снаха. Веднъж, в кухнята си на улица "Хаджи Димитър", докато режеше пита за компот, ѝ каза направо:
— Мартин не е за теб. Той не проговори добра дума на майка ти, не те заведе никъде след случката. А аз имам и Емил, племенника ми — умно момче, работи в общината. Може вие двамата…
Виолета се прибра онази вечер, седна на леглото ми и остави чантата си на пода, без да я разкопчае.
— Защо тя мисли, че може да разполага с мен?
Нямах отговор. Знаех само, че всяка седмица ставам все по-далечен от нея, а тя все по-често пишеше на Ирина от плажа — беше я помолила за съвет как да учи за матура по счетоводство, преди да кандидатства във ВУЗ в Пловдив.
Тръгна за Пловдив през септември. На гарата ми подаде ключа от апартамента, който бяхме наели заедно.
— Не мога да живея с човек, който брои дните до следващата смяна, за да не му се налага да говори — каза, докато вече беше стъпила на първото стъпало на вагона. — Пиши ми, ако искаш, но аз няма да чакам отговор три дни, Мартине.
Не ѝ писах нито тогава, нито след месец. Тя спря да пише първа.
Пет години по-късно случайно срещнах Ирина на панаира на книгата в Пловдив — бях закарал клиент дотам с таксито и останах един ден в града. Вече беше главен счетоводител в частна фирма, разведена, с дъщеря на пет години. Не се влюбих веднага, но след третата ни среща забелязах, че ръцете ми не търсят цигара, докато седя срещу нея.
Оженихме се две години по-късно, на плажа в Царево, където се бяхме запознали. На сватбата дойде и Виолета — с малък син на ръце, счетоводител в Пловдив, омъжена за Емил, същия племенник на Радка Стефанова.
— Той чакаше, докато аз бягах — каза ми тя, докато прибираше сина си от ръцете на баба му за снимката. — А вие с теб все бягахме едновременно, затова не се засякохме никъде.
Радка Стефанова не дойде. Прати картичка по пощата — четири реда, поздравления, нищо повече. На картичката имаше и препратка снимка, паднала при разопаковането на плика — маса с празници ястия и един стол, дръпнат настрани от масата, без чиния пред него.
Вдигнах снимката от пода на верандата, обърнах я и на гърба пишеше с молив, набързо: "За Ивайло. Всяка Коледа."
Прибрах я в джоба на сакото си и отидох да потърся Ирина сред масите, където тя въртеше дъщеря ми на ръце.
