Казвам се Николай, на четиридесет и три съм, и от три години съм зет на Величка Стоименова. Тя така и не спря да ме гледа като на човек, който е влязъл в семейството да вземе нещо, не да даде.
Историята с работилницата започна миналата пролет, в Пловдив, на улица „Кукленско шосе", където баща ми държеше малка автосервизна работилница почти двадесет и осем години. Като почина, се оказа, че документите не са в ред — той никога не беше довършил преписването на общинската земя под навеса, а майка ми, без да ми каже, отиде при нотариус и подписа пълномощно на брат си да „урежда формалностите". Проблемът е, че чичо ми Атанас реши да продаде мястото на един познат от Асеновград за тридесет и осем хиляди лева, а мен дори не попита.
Тъща ми Величка научи първа, преди мен. Живее на същата улица, в блока срещу църквата „Света Марина", и всяка сутрин пие кафето си на балкона с бинокъл — не се шегувам, наистина има малък бинокъл, останал от покойния й съпруг, с който гледа кой минава по улицата. Видяла е брокер да влиза в работилницата с чичо Атанас и веднага е позвънила на дъщеря си, а не на мен.
Аз научих последен. От съседа Тодор, докато сменях гуми на неговия „Опел Астра" в неделя следобед.
Отидох право у майка ми. Заварих я да бели картофи на кухненската маса, с телевизора включен на някакво турско сериал, и когато я попитах защо не ми е казала, тя само сви рамене и каза, че Атанас знае по-добре тия неща, той е работил в общината едно време.
Тогава се обадих на Величка. Знаех, че тя знае повече от всички — просто по начина, по който винаги знае. Отговори студено, каза само: "Работилницата не е моя грижа, Николай. Гледай ти да опазиш семейството си, а не имота на баща си." Затвори ми телефона.
Дъщеря й, жена ми Диляна, седеше насреща на мен на нашата маса в апартамента на "Христо Ботев" и мълчеше. Знаех какво мисли — че отново правя проблем от нищо, че трябва да остави майка си и брат й да решат както намерят за добре. Тя израсна в тази логика: майка й винаги решава, а другите приемат.
Но за мен работилницата не беше просто "имот". Там баща ми ме учеше да сменям масло, когато бях на дванадесет. Там имаше стар календар от 1998-а, залепен на стената до тезгяха, който никой не беше свалял. Мястото миришеше на грес и на разредена боя, а не на нищо особено — но за мен то беше единственото място, където баща ми оставаше жив.
Отидох в нотариалната кантора на площад "Съединение". Служителката, жена на около шейсет, с очила увиснали на верижка, ми обясни спокойно, че пълномощното е подписано законно и че чичо ми технически може да продължи с продажбата, освен ако не докажа наследствен дял по закон. Каза ми да отида в Агенцията по вписванията и да поискам скица и удостоверение за наследници — щеше да отнеме няколко седмици, но щеше да замрази сделката.
Вечерта Диляна ми каза, че майка й се е обадила отново — този път на нея, не на мен — и я е питала защо не ме спре, защо създавам "война" в семейството заради "гараж, който вони на бензин".
На следващия ден отидох у Величка. Заварих я на балкона, с бинокъла в ръка, кафето изстинало до нея.
— Защо не ми казахте веднага? — попитах.
— Защото знаех, че ще направиш точно това, което правиш сега, — отвърна тя, без да ме поглежда. — Ти пак ще започнеш процес, ще плащаш адвокати, ще правиш от три квадратни метра гараж драма за цялото семейство.
— Не е гараж. Беше на баща ми двадесет и осем години.
— И сега е на общината и на брат ми да го решат.
— Не. Сега е мой, по закон, наполовина. И ще го докажа.
Тя ме погледна за пръв път право в очите и премести чашата встрани, сякаш да разчисти пространство между нас.
— Прави каквото искаш, Николай. Но не разчитай, че Диляна ще застане на твоя страна срещу семейството си.
Излъгах се два пъти в тия седмици — веднъж за адвоката, комисионната му се вдигна от осемстотин на хиляда двеста лева заради усложнената процедура по наследяване, и веднъж за Диляна, защото тя наистина мълчеше твърде дълго.
Но когато дойде удостоверението от Агенцията по вписванията — черно на бяло, дял от право на собственост, наследен по закон след баща ми — Диляна беше тя, която го занесе на майка си. Сама, без мен.
Не знам какво точно си казаха в апартамента до църквата "Света Марина". Знам само, че на другия ден чичо Атанас отменил срещата с брокера от Асеновград, а сделката за тридесет и осем хиляди лева се разпадна, преди дори да стигне до подпис.
Три седмици по-късно платих на общината такса от четиристотин двадесет лева и прекратих старото пълномощно на чичо си при друг нотариус, вече с моето име като съсобственик редом с майка ми. Работилницата остана затворена, но вратата вече имаше нова ключалка — сложих я сам, в събота следобед, с инструментите на баща ми, докато Диляна ми подаваше отвертки от кутията и не казваше нищо особено, само гледаше как поставям резето.
Величка не дойде да я види. Но веднъж, минавайки с колата покрай Кукленско шосе, я забелязах — стояла пред затворената врата, с бинокъла в чантата й, вече прибран, без да гледа през него.
