Работя като счетоводителка в автосервиз от осемнайсет години, виждала съм какво ли не през тази витрина. Но сцената от онзи вторник в началото на март не мога да забравя.
Влезе млада жена, с бебе в кенгуру, само на около четири месеца, доколкото можах да преценя по личицето му. Стоеше пред щанда и чакаше собственика, Емил Стоянов, да свърши разговора си по телефона. Аз бях на бюрото до вратата, редях фактури, и не исках да вдигам глава — не е моя работа да зяпам клиентите. Но не можех да не чуя.
Казваше се Ирина, научих после от документите. Снаха на Емил, омъжена за сина му Мартин от три години. Мартин караше камиони на далечни курсове, по две-три седмици го нямаше, а сервизът — бащино дело от над двайсет години — той го беше записал наполовина на нейно име, когато се пренесоха в апартамента над сервиза, за да им е по-леко с наема. Това го знам, защото веднъж чух Мартин да го споменава пред клиент, докато чакаше резервна част.
Емил затвори телефона и я погледна, без да я покани да седне.
— Дошла си пак — каза той, и в тона му имаше нещо от онова презрение, дето трудно се крие.
— Дойдох за документите на дела в сервиза, Емиле. Юристът каза, че трябва да ги нотирам до петък.
— Какъв дял. — Той се засмя, кратко, без веселие. — Ти седиш вкъщи с детето от четири месеца. Аз работя тук по дванайсет часа. Кажи ми ти какъв дял имаш.
Тя не отговори веднага. Видях как бебето в кенгуруто се размърда, сигурно от студения въздух — вратата беше отворена заради миризмата на боя от боксовете отзад — и как тя леко го притисна с една ръка, докато с другата отвори чантата и извади плика с документите.
— Мартин ме записа съдружник, преди да замине на последния курс. Знаеш го. Подписано е.
— Мартин не е бил на себе си, откакто ти роди. Не мисли трезво. Аз ще анулирам това при нотариуса, и толкова.
Каса иззвъня зад мен — колегата ми Диана продаваше масло на клиент — и за момент разговорът потъна в шума. После чух пак гласа на Ирина, по-тих, но твърд:
— Не можеш едностранно да анулираш нотариален акт, Емиле. Дори и да си свекър.
— Мога да те изхвърля от апартамента над сервиза. Той е мой.
Точно в този момент бебето се разплака — не силно, по-скоро онова хленчещо, гладно хленчене. И тя, без да откъсва поглед от Емил, го люлееше леко напред-назад, механично, като жена, която го прави толкова пъти на ден, че вече не мисли за него.
Не се намесих. Не е моя работа, пък и знам колко струва да си пъхаш носа в семейни истории — веднъж го направих с друг клиент и съжалявах цяла година. Просто продължих да редя фактурите, но по-бавно, отколкото трябваше.
Ирина прибра плика обратно в чантата.
— Ще намеря друг адвокат тогава.
— Намери си когото искаш.
Тя излезе. Асансьор в сградата нямаше, а апартаментът им беше на третия етаж — знам, защото веднъж носих пратка дотам вместо raздавача. Представих си я как се качва по стълбите с бебето и чантата, сама.
Не я видях повече цели три седмици. Мислех, че се е отказала — с бебе на ръце и мъж на far course, кой би имал сили да се съди със свекър.
После, един четвъртък следобед, дойде мъж с папка под мишница — представи се като адвокат, каза, че е тук от името на Ирина Петкова, за да връчи на Емил Стоянов писмено предупреждение и копие от нотариалния акт за петдесет процента дял в „Автосервиз Аполон", вписан още преди раждането на детето. Обясни спокойно, докато Емил ставаше все по-червен зад щанда, че всеки опит за едностранна промяна на дружествения дял е недействителен по закон, и че Ирина вече е подала искане за отделна банкова сметка на фирмата, за да се спре тегленето на суми, което Емил правел без нейно знание — над осем хиляди лева за последните пет месеца, изтеглени в брой.
Емил не каза нищо. Само стоеше, с ключовете от сервиза в ръка, сякаш ги стискаше, за да не паднат.
Ирина дойде лично седмица по-късно, вече без кенгуруто — бебето беше оставила при майка си, разбрах от разговора. Носеше папка, същата синя папка, каквато адвокатът беше донесъл. Сложи я на щанда пред Емил.
— Това е новият договор за управление. Ти оставаш на длъжност майстор, с заплата, каквато определихме заедно с адвоката. Аз поемам финансите и договорите с доставчиците, както е по документи от самото начало.
— А ако откажа?
— Тогава сервизът остава без достъп до сметката, откъдето плащаш заплатите на момчетата отзад. Избирай.
Гледах през стъклото на кабинета си как Емил взе химикалката. Ръката му трепереше леко, докато подписваше — не от гняв вече, а от нещо друго, което не успях да разчета. Ирина прибра папката, кимна на мен и на Диана, сякаш едва сега ни забелязваше, и излезе.
Мартин се върна от курс два дни по-късно. Не знам какво си казаха вкъщи, над сервиза, зад стените, до които и звукът на асансьора не стига, защото асансьор няма. Знам само, че на следващата сутрин Ирина дойде отново, този път без папка — само с бебето, увито в бяло одеялце, вече не хленчещо, а спящо. Спря се за момент до щанда, докато Диана ѝ подаваше касовата бележка за някаква поръчка.
— Как е малкият — попита Диана.
— Расте — отвърна Ирина. — Бавно, ама расте.
И излезе на улицата, покрай витрината, където слънцето на март вече топлеше достатъчно, за да не носи повече якето закопчано догоре.
