Илка Радева броеше банкноти на щанда в бижутерийния магазин на булевард "Христо Ботев" в Стара Загора, когато телефонът и завибрира в джоба на престилката. Есенно слънце влизаше през витрината, но тя не му обръщаше внимание — вече дванайсет години броеше пари в тази витрина, откакто мъжът и почина.
Обаждаше се дъщеря и, Мила.
— Мамо, трябва да поговорим. За къщата в Мъглиж.
Илка остави банкнотите на щанда.
— Какво за къщата?
— Ами… Пламен смята, че е редно да я прехвърлим на негово име. За да сме сигурни, финансово де, като заживеем заедно.
Илка мълчеше пет секунди, после каза, че ще затвори, защото има клиент. Клиент нямаше. Просто трябваше да си поеме дъх.
Къщата в Мъглиж не беше просто къща. Беше построена от бащата на Илка през шейсет и трета, с двор, орехово дърво и стая, в която тя роди Мила преди трийсет и две години. Преди осем месеца Илка я преписа на дъщеря си — с нотариален акт, като подарък, без никакви условия. Мислеше, че прави добро. Не подозираше, че прави подарък и на Пламен.
Пламен Атанасов се появи в живота на Мила преди две години. Хубав мъж, работеше нещо в застраховане, караше сива Шкода Октавия и винаги имаше мнение — за храната, за политиката, за това как Мила се облича. Илка го понасяше заради дъщеря си. Но откакто заживяха заедно в апартамента на Мила в квартал "Три чучура", а сега говореха и за къщата в Мъглиж, търпението и се изчерпваше.
Вечерта Илка отиде у Мила. Пламен седеше на дивана с лаптоп и дори не стана.
— Здравей, Илка. Сядай, тъкмо говорим за практическите въпроси.
— Каква е тази работа с прехвърлянето?
Пламен затвори лаптопа, сякаш и това беше жест на превъзходство.
— Виж, разбирам, че звучи резко. Но ние с Мила сме заедно, купуваме си бъдеще. Ако къщата остане само на нейно име, а нещо се случи с нас, юридически ще е сложно. По-чисто е да е обща собственост.
— Обща собственост означава и на теб.
— Ами да. Логично, нали?
Илка погледна дъщеря си. Мила гледаше в чашата с чай, не в майка си.
— А кога планирате сватба? — попита Илка направо.
Пауза.
— Не сме говорили точно за дата — каза Пламен. — Живеем си добре и без хартийки. Защо да бързаме?
Ето го. Двегодишна връзка, обещания за "бъдеще заедно", а сватба — не. Затова пък къщата на баба и дядо, тази с ореха, да я преписват на негово име — за това бързаше.
Илка не каза нищо повече тази вечер. Прибра се в апартамента си в квартал "Здравец", отиде в кухнята и си сипа чаша боза, макар да не и се пиеше. От съседния балкон миришеше на пържени чушки — съседката готвеше вечеря на внуците си, които идваха всяка сряда. Илка седна на масата, извади старата папка с документи за къщата и я разлисти. Нотариалният акт от преди осем месеца. Снимка на баща и пред същата къща, черно-бяла, от седемдесет и втора.
На третата страница намери телефона на нотариус Ковачева, при която беше правила прехвърлянето.
* * *
На следващата сутрин Илка отиде в нотариалната кантора на улица "Цар Симеон Велики". Госпожа Ковачева, жена на нейните години с очила на верижка, я прие веднага.
— Илка, какво те води насам, всичко наред ли е с акта?
— Искам да разбера нещо. Дарението, дето го направих на дъщеря си… може ли по някакъв начин да се отмени? Или поне да се защити от бъдещ съпруг?
Ковачева свали очилата.
— Разкажи ми какво се случва.
Илка разказа всичко — за Пламен, за липсата на дата за сватба, за настояването той да влезе в собствеността на къщата, докато самата връзка стои без никакъв ангажимент от негова страна.
— Разбирам напълно — каза Ковачева. — И честно казано, виждала съм го десетки пъти. Мъже, които не искат брак, защото бракът носи отговорност и делба при развод. Но искат собственост, защото собствеността е сигурност без отговорност. За тях е идеалната сделка: получават всичко, рискуват нищо.
— А може ли Мила да го впише в къщата, без да се женят?
— Може, разбира се, ако тя реши. Дарението, което ти направи, вече е нейна собственост — ти нямаш правно основание да го отмениш просто така, освен ако не докажеш неблагодарност по член 227 от Закона за задълженията и договорите, което е много труден път. Но има друго решение.
— Какво?
— Мила може да направи брачен договор, ако все пак се стигне до сватба — и в него ясно да се очертае, че къщата остава лично нейна собственост, независимо от бъдещ брак. А ако сега само го впише като съсобственик без брак — той получава реални права върху имота, без никакво насрещно задължение. Това е моят съвет: обясни на дъщеря си точно каква е разликата.
Илка излезе от кантората с папка документи и с ясна мисъл в главата.
* * *
Обядваха заедно с Мила в събота, в едно заведение до Аязмото — Мила избра масата до езерото, защото там беше тихо. Илка сложи папката на масата между чиниите с боб чорба.
— Мамо, пак ли за къщата?
— Не за къщата. За теб.
Мила вдигна поглед.
— Питах те снощи, докато Пламен беше там, за сватбата. Питам те пак, само двете сме. Той иска ли да се ожени за теб?
Мила мълчеше дълго.
— Казва, че хартийката не променя чувствата.
— Права е донякъде. Но хартийката променя задълженията. Виж, дъще, разбираш ли какво искаш да направиш? Искаш да дадеш на човек, който на теб не иска нищо да обещае, половината от единственото нещо, което дядо ти построи с ръцете си.
— Не е половината, мамо, той просто ще е вписан…
— Вписан означава собственик, Мила. Тръгне ли връзката ви накриво — а знаеш ли колко такива връзки тръгват накриво — той ще има право на дял от къщата в Мъглиж. Без да ти е дал в замяна нищо. Нито пръстен, нито обещание, нито дори дата.
Мила стисна лъжицата.
— Той казва, че съм маниачка на тема брак, откакто татко почина.
— Може и да е така. Но питай се защо мъж, който твърди, че те обича от две години, отказва да сложи подпис до твоята в кметството, а бърза да сложи подпис до твоята в нотариалния акт за къщата.
Мила замълча за дълго. После отвори папката, извади копие от нотариалния акт и го прочете, сякаш го виждаше за първи път.
* * *
Три седмици по-късно Илка получи обаждане в девет вечерта.
— Мамо, ела. Моля те.
Апартаментът на Мила беше разхвърлян — куфар до вратата, лаптопът на Пламен го нямаше на масичката. Мила седеше на пода до дивана, с телефон в ръка.
— Скъса с него — каза тя, преди Илка да попита.
— Разкажи ми.
— Казах му какво ми обясни нотариусът. Че ако наистина иска общо бъдеще, да предложим сватба, а после да решим за собствеността с брачен договор, който да е справедлив и за двама ни. И знаеш ли какво каза?
Илка чакаше.
— Каза, че съм заразена от параноята на майка си. Че ме манипулираш. И че щом настоявам за хартийка, значи не му вярвам.
— А ти какво му отговори?
— Казах му, че е прав — не му вярвам. Защото човек, който за две години не намери причина да те заведе до кметството, но намери причина да иска името си в имотния регистър за къщата ти, не търси семейство. Търси актив.
Илка седна до дъщеря си на пода, без думи. Отвън, откъм улицата, минаваше трамвай номер осем и стъклата леко потракваха.
* * *
Мила остана да живее сама в апартамента в "Три чучура". Пет месеца по-късно, през пролетта, отиде при нотариус Ковачева и подписа декларация, с която потвърди, че къщата в Мъглиж остава изцяло нейна лична собственост, без права на трети лица — независимо от бъдещ брак, освен ако тя лично не реши друго с изричен брачен договор. Взе документа, сгънат в плик с логото на кантората, и го прибра в същата стара папка на баща и — до черно-бялата снимка от седемдесет и втора.
Същия уикенд Мила отиде до Мъглиж сама, с колата. Отвори дворната порта, която проскърца, и седна на дървения стол под ореха, където баща и беше слагал маса за карти всяко лято. Извади от чантата термос с кафе, наля си в капачката и го изпи бавно, загледана в короната на дървото, където нови зелени орехи вече бяха започнали да наедряват. Прибра термоса, заключи външната врата с двата ключа — стария и новия, който Ковачева и беше дала заедно с декларацията — и ги остави в едно чекмедже в кухнята, до избелелите покривки на баба и. На излизане спря пред портата и провери дали резето е паднало добре, после подкара обратно към Стара Загора.
