Тя отвори очи в пет и четвърт. Без будилник — беше спряла да го навива още когато разбра, че тялото помни повече от главата. Ръцете ѝ бяха напукани от мазилката и хлора, а краката вече сами намираха пътя до мивката в тъмното. Елена Петкова не гледаше часовника. Той гледаше нея.
Живееше в панелен блок в „Люлин“, седми етаж, асансьорът отдавна не работеше. Стълбището миришеше на нафталин и застояло зеле. Съседката от третия етаж, баба Цвета, всяка сутрин оставяше пред вратата си стол и сядаше да брои кой слиза и кой не. Тя знаеше всичко. И мълчеше само когато беше по-изгодно.
Елена облече дебелия пуловер, който беше купила преди две зими от битака в „Малашевци“. Червен, избелял на раменете, но топъл. Завърза косата си на възел — вече почти бяла, тънка, като паяжина. Не се погледна в огледалото. Не ѝ трябваше. Знаеше как изглежда: петдесет и девет години, които тежаха колкото седемдесет. Лице, изпечено от две смени в кухнята на болницата и от нещо друго, което не се лекуваше с кремове.
На излизане бутна с крак папката, която от месец стоеше до шкафа. Не я отвори. Просто я подмина. Вътре имаше писма. Имаше и един чек. Имаше и снимка.
Работеше като санитарка в „Пирогов“. Дванайсет часа на крак, после още четири в кухнята на едно частно общежитие, където в неделя переха чаршафите на студентите. Парите стигаха точно за тока, водата и лекарствата за кръвното. Понякога оставаха и за хляб с лютеница. Понякога не.
Дъщеря ѝ.
Моника.
Елена не беше произнасяла това име на глас от единадесет години. Дори когато го чуваше от другите, свиваше рамене, сякаш говореха за чужд човек. Но нощем, когато вятърът духаше през прозореца на кухнята и пердето леко потрепваше, тя чуваше как Моника на четири години вика: „Мамо, ела да видиш, охлюв!“ Илиян, баща ѝ, се смееше от съседната стая. Тогава още се смееше.
Той си тръгна, когато Моника беше на петнайсет. Не с друга жена. С нещо по-лошо — с тишината. Седна на масата, остави ключовете и каза: „Ели, не мога повече. Вие сте ми чужди.“ После излезе и не се обърна. Елена гледа вратата половин час. Моника плака на балкона. Оттогава бяха само двете.
И после дойде онова, което никой в блока не очакваше.
Моника се забърка с мъж, който караше стар джип с потъмнели стъкла и говореше с ръце. Миро. Елена го усети веднага — по това как дъщеря ѝ започна да поглежда телефона, преди да влезе в стаята. По това как спря да я кани на баница в събота. По това как веднъж каза: „Мамо, той е просто друг тип. Не го разбираш.“ Елена поиска да изкрещи: „Не искам да го разбирам! Искам да не те погуби!“ Но каза само: „Вечерята е на печката.“
Една нощ Моника не се прибра. После още една. След седмица Елена отиде в районното. Там ѝ казаха спокойно, с онова канцеларско спокойствие, което убива повече от вик: „Госпожо, дъщеря ви е задържана. Опит за убийство. Съучастничество.“
Елена седна на стола в коридора. Не плака. Не припадна. Само гледаше табелата с часовника, който беше спрял на дванайсет и седемнайсет. Някой беше залепил дъвка върху стрелката.
Процесът продължи четири месеца. Елена ходеше сама. Стоеше на последния ред, притиснала найлонова торба с домати от пазара „Иван Вазов“. Миро се усмихваше. Моника гледаше в масата. Присъда: шест години. Без обжалване. Елена не разбра кога точно реши, че дъщеря ѝ е мъртва. Може би когато Моника я видя в съдебната зала и не я позна. А може би когато я попита защо не е върнала парите на баба си, а Моника сви рамене и каза: „Не съм ги взимала“.
Сто и седемнайсет хиляди лева.
Спестяванията на Елена. Парите за старостта ѝ. Парите, които беше събирала лев по лев, докато миеше подове и пускаше трета смяна. Моника ги беше изтеглила от банката, за да плати на адвоката на Миро. После се оказа, че е подписала и едно пълномощно. После се оказа, че и апартаментът в „Обеля“ — този, който Елена беше купила с парите от продажбата на селската къща на майка си — вече е ипотекиран.
Единадесет години.
Сега Моника излизаше. Елена знаеше, защото баба Цвета ѝ го каза от стола си на третия етаж: „Ели, твоята се върна. Видях я на спирката. Не изглежда зле.“ Елена не отговори. Продължи нагоре по стълбите. Краката ѝ трепереха, но тя не спря.
Към четири следобед се прибра от смяна. Изкачи седемте етажа. Пред вратата на апартамента ѝ стоеше жена. Кльощава, с изрусена коса, с изтъркан джинс. Стоеше, облегната на рамката, и пушеше.
Елена спря на последното стъпало.
— Мамо — каза Моника.
Елена държеше в ръка найлонов плик с един кисело-млечен десерт и втора употреба книга. Пликът леко се олюля.
— Мамо, пуснаха ме предсрочно. Преди три седмици. Нямах къде да отида.
Гласът ѝ беше дрезгав. Не от цигарите. От нещо друго.
— Миро? — попита Елена тихо.
— Оставих го. Още в затвора. Той пак е там.
Елена пристъпи към вратата, извади ключа. Ръцете ѝ не трепнаха. Отвори. Влезе. Искаше да затвори. Но не можа.
— Мамо, знам какво направих. Знам за парите. Знам за ипотеката. Искам да оправя нещата.
Елена се обърна. Моника беше направила крачка напред. На шията ѝ висеше сребърно кръстче — същото, което ѝ беше дала баба ѝ за първото причастие. Елена го гледа три секунди.
— Няма какво да оправяш — каза тя. — Апартаментът, който ипотекира, не е мой. Купих си нов покрив. С чисти пари. Този — посочи с брадичка към тъмния коридор — е под наем. Договорът е на чуждо име. Нямам нищо. Разбираш ли? Нямам нищо, което да вземеш или да спасяваш.
Моника пребледня.
— Мамо, не съм дошла да взимам. Дойдох да върна.
Елена се засмя. Беше къс, сух звук, като счупване на клон.
— Да върнеш? Да върнеш какво? Единайсет години? Парите, които даде на един престъпник, за да се измъкне от присъдата, която си заслужаваше? Ти ме остави на седмия етаж с празен хладилник и сърце като камък. Върна се сега, защото нямаш къде да спиш.
Моника направи още една крачка.
— Не е вярно. Имам къде. Можех да остана при една жена от пандиза. Тя има гарсониера в „Надежда“. Но дойдох тук. При теб.
Елена усети как нещо в гърдите ѝ се стяга. Спомни си. Спомни си как като малка Моника падаше от колелото и тичаше при нея с одрани колене, защото знаеше, че мама ще духне и ще мине. Спомни си как след онзи спектакъл в съда, когато Моника я погледна през стъклото и прошепна „съжалявам“, Елена ѝ беше отговорила: „Няма такава дума при нас.“
Сега думата стоеше между тях като куче, което чака да го пуснат вътре.
— Влез — каза Елена.
Не защото прости. Защото беше ноември и вятърът вече духаше през прозореца на стълбището.
Моника влезе. Събу си обувките. Сложи ги до вратата, както правеше като дете.
Елена сложи чайник на печката. Две чаши. Захар. Лимонът беше на четвъртинки. Мълчаха. После Моника извади от джоба си смачкан плик. Вътре имаше три банкноти.
— Това е всичко, което успях да събера. Двеста и четиридесет лева. Знам, че е нищо. Но докато намеря работа, ще ти давам половината от всичко.
Елена не погледна парите. Погледна ръцете на дъщеря си. Бяха стари. По-стари от нейните. С белези по кокалчетата.
— Къде работи? — попита тя.
— Още никъде. Но намерих място. Чистачка в един склад в „Гара Искър“. От понеделник. Нощна смяна.
Елена взе чайника. Наля вода. Чаят се завъртя в чашите, тъмен и горещ.
Седяха една срещу друга на масата, на която някога Илиян беше оставил ключовете си. Същата маса. Сега върху нея стоеше плик с двеста и четиридесет лева и две димящи чаши.
— Няма да взема парите — каза Елена. — Ще ги сложа в буркана отгоре. Там, където бяхме събирали за морето. Помниш ли?
Моника кимна. Не проговори.
— Ако след три месеца още работиш, ще отворим буркана. Ще купим нещо за банята. Новият бойлер се разваля. Няма да го купуваме наведнъж — ще даваме по малко.
Това беше всичко.
Не каза „прощавам“. Не каза „обичам те“. Просто остави отворената врата.
На другата сутрин Елена слезе по стълбите. Баба Цвета я гледаше от стария стол.
— Ели, ти вчера с някого ли беше? Чух ви.
— Да — отговори Елена, без да спира. — Момичето, дето беше на спирката. Ще остане за малко.
Баба Цвета се наведе напред.
— Ама нали то… то беше в..
— В затвора — довърши Елена. — Сега е на работа. Нощна смяна. В склад. Ако искаш да знаеш, ела на гости. Ще сварим чай.
И слезе надолу.
На стъпалото между четвъртия и третия етаж спря. Извади от джоба си малко тефтерче. Откъсна лист. Написа с химикалката, която винаги носеше в левия джоб: „Понеделник, 06:15. Остави кафе в термос. Тя тръгва в 05:40.“
Залепи листчето на вътрешната страна на входната врата.
После излезе навън, където мъглата се беше спуснала между панелките, и тръгна към спирката. По тротоара минаваше съседка с куче. Кучето се спря, подуши въздуха и изръмжа леко.
— Тихо, Рекс — каза съседката.
Кучето не спря да гледа към Елена. Сякаш знаеше.
Тя се качи в автобуса. Плати два лева и двайсет. Седна до прозореца. Градът се нижеше — сив, уморен, но не съвсем чужд. Стори ѝ се, че вижда на тротоара момиче с изрусена коса, което чака на спирката. Но автобусът потегли и момичето изчезна.
Елена затвори очи.
Чу как някъде отпред две жени си говореха за празниците. Едната каза: „Ама ти да не си луда, толкова пари за погача.“
Елена не слушаше повече.
Мислеше за буркана, който стоеше в шкафа над печката. В него имаше вече двеста и четиридесет лева. И един сребърен кръст, който Моника остави до мивката сутринта, преди да излезе.
Елена не го беше пипнала.
Беше го оставила там, да лъщи на светлината.
