В Бургас зимите идват ненадейно – не със сняг, а с пронизващ вятър, който намира всяка пролука. В една такава сутрин, в апартамент на улица „Струга“, Ирина и Стелиян водеха своята тиха война. Не се караха вече. От месеци. Просто бяха спрели да говорят.
Спаха в различни стаи – той в спалнята, тя в дневната на разтегателния диван. Когато децата питаха защо, казваха, че татко хърка. Но внуците знаеха. Те винаги знаят.
Разделното хранене дойде последно. Това беше чертата. Всеки готвеше за себе си. Неговият рафт в хладилника – със зрели кашкавали и бира. Нейният – с остатъци от мусака и дребни неща.
Той се беше записал на курс по ветроходство в „Поморие“. Там срещна някаква усмихната брюнетка, която колекционираше стари карти и го наричаше „капитане“. Стелиян започна да се бръсне всеки ден. Да си купува нови ризи. Ирина забеляза, но замълча.
Двайсет и две години брак. За толкова време се научаваш да четеш мълчанието по-добре от писма. Тя прочете всичко.
Онази сутрин беше вторник. В осем без петнайсет Ирина стоеше боса в кухнята, загърната в стария халат на точки. На плота до печката имаше мъничък тиган – почти играчка, купен отдавна, когато вярваха, че е забавно да имаш миниатюрни неща. Върху него цвърчеше едно-единствено яйце. Жълтъкът гледаше нагоре като златно око.
Тя беше дребна жена. Всичко около нея изглеждаше умалително. Косата ѝ, прошарена и късо подстригана, беше мокра от душа. Носеше очила с тънки рамки от деветдесетте. Изглеждаше беззащитна – не жалка, а крехка, като порцеланова чаша с пукнатина, която все още не се е разпаднала.
— Ще си взема само чая — измърмори Стелиян, влизайки с раницата в ръка.
Беше с якето. Тръгваше по-рано днес. Имаше „среща“ – така каза вчера по телефона, обърнал гръб. Ирина не попита с кого.
Тя не отговори веднага. Просто протегна леко тиганчето напред, сякаш му предлагаше не закуска, а примирие. Погледна го отдолу нагоре. Очилата бяха леко замъглени от парата.
— Ще хапнеш ли яйчице?
Гласът ѝ не беше умолителен. Беше уморен и тих. Но в тази кротка интонация, в това „яйчице“, Стелиян чу нещо, което го удари в гърдите като камък.
Той видя не тази кухня в Бургас с мебелите от ИКЕА. А друга. Мъничка, с бойлер над мивката и линолеум, одран до бетона. Студентското общежитие в София. Първата им зима заедно. Тогава в хладилника имаха само едно яйце. Единственото. Той беше взел последните стотинки за цигари, а тя беше скрила яйцето, за да има с какво да го посрещне вечерта. Бяха го изпържили, режейки го на две с вилица, за да стигне и за двамата, а после бяха облизали тигана с парче сух хляб.
Тогава Ирина беше носила тежък черен бретон и имаше обица на веждата, която майка му наричаше „циганската работа“. Смееше се гръмко. Обичаше го шумно. Толкова шумно, че съседите чукаха по тръбите, а те се кискаха под войнишкото одеяло – единственото, което имаха.
Къде беше отишла онази Ирина? Къде беше отишъл онзи Стелиян, който крадеше маргаритки от градинките?
— Иро… — гласът му излезе дрезгав.
Той не пое тигана. Вместо това внимателно го взе от ръката ѝ и го остави на котлона. После я прегърна. Яко, както се прегръща нещо, което почти си изтървал от балкона. Тя беше толкова дребна под дебелия халат, че ключицата ѝ се заби в ребрата му. Миришеше на сапун и леко на лук. Най-познатата миризма на света.
— Не знам какво става с мен — прошепна той някъде над темето ѝ. — Не знам кой съм аз напоследък… Съсипах се… Моля те, прости ми…
Не казваше конкретно за какво. Тя нямаше нужда да знае детайлите. Може би плачеше. Не виждаше лицето му, притисната с буза в гърдите му.
— Толкова години… — продължи той, а раменете му се тресяха. — Нима ще зарежа всичко? Нима съм полудял?
Ирина не каза нищо. Само протегна ръце и ги пъхна под якето му. От години не бяха стояли така – просто прегърнати, без думи, без часовник.
Тиганчето на котлона продължаваше да цвърчи. Яйцето се беше превърнало в малка слънчева палачинка. За малко да загори, но тя свали котлона навреме, без да се отделя от него.
След малко седнаха на масата. Той извади втория стол и го придърпа плътно до нейния. Счупиха яйцето на две. Ядоха го мълчаливо, като се докосваха с лакти. Вънка вятърът блъскаше кепенците на балкона и носеше сол от морето.
Никой не спомена за жената от курса по ветроходство. Никой не каза: „не заминавай“. Думите бяха излишни.
По-късно същия ден Стелиян се прибра рано. Беше спрял до магазина и беше купил цяла кора яйца – дванайсет броя. Сложи ги в хладилника, без да дели на „негов“ и „неин“ рафт. Ирина ги видя вечерта, когато отиваше да си сипе вода. Затвори хладилника. Погледна към дивана в дневната, после към спалнята.
През нощта, за първи път от месеци, диванът остана празен.
