Радост живееше зад контейнерите. В днешно време това не изненадва никого. Малка, мръсна, с блестящи очи. Преживяваше от подаяния – някой хвърли огризка от кебапче, друг остави парче суха баница. Котките я шибаха с лапи, хората често я подритваха, а скитащите кучета… е, с тях си беше отделна песен. Най-страшно беше, когато задухаше леденият вятър през февруари и завалеше суграшица. Тогава Радост се свиваше на кълбо зад ръждясалия контейнер и трепереше, докато заспи.
Илия беше загубен от три години. Откакто Елена взе децата и замина за София. Оттогава пътят му беше кратък – от панелния апартамент в „Тракия“ до магазина за евтина ракия и обратно. После – уволнение от склада. После – дългове. Сега оцеляваше с каквото намери. Родителите му бяха оставили гарсониерата в Пловдив, иначе отдавна да е на улицата.
В онзи мрачен вторник той ровеше из контейнера за празни бутилки. Извади найлонов плик със засъхнали сандвичи и няколко смачкани кутии от бира. Точно когато се канеше да тръгне, погледна надолу.
Два кехлибарени очи го гледаха отдолу. Пълни с надежда. И с такъв глад, който той самият познаваше твърде добре.
— И ти ли, малката? — измърмори Илия.
Извади парчето кашкавал от сандвича и ѝ го подаде. Радост го погълна, без да дъвче, и облиза пръстите му. Илия въздъхна тежко, посегна към нея и я вдигна под мокрото коремче.
— Хайде, добре. Ще дойдеш с мен.
Вкъщи пусна стария радиатор да грее. Отвори хладилника – почти празен. Две бири, половин консерва пастет, крайче наденица. Сипа пастета в една чиния и я сложи на пода.
— Заповядай, госпожице. От утре ще мислим.
Сам той взе едната бира. Пръстите му трепереха толкова силно, че капачката издрънча на пода. Отпи голяма глътка, после втора. Но вместо да я довърши, остави бутилката на масата и се загледа в котето. То ближеше чинията с такава съсредоточена радост, че нещо в гърдите му се сви. Изведнъж му се стори, че втората бира го гледа присмехулно от хладилника. Поклати глава, сякаш да прогони гласа, който шепнеше, че една няма да е достатъчна. Изкъпа се някак, без да сваля поглед от малкото същество на пода. После се строполи на леглото, треперейки от студ и нещо друго, което не искаше да назове.
През нощта Радост се качи при него. Намести се на гърдите му – топла и пухкава. Илия спеше неспокойно, хъркаше, стенеше насън. Към три сутринта се събуди с писък – свирепи крампи в стомаха. Дръпна се рязко, Радост измяука уплашено и скочи. Той се запревива в леглото, облян в студена пот, зъбите му тракаха. Мисълта му беше една-единствена: втората бира, да, тя беше там, на две крачки, щеше да го отпусне. Вече ставаше, когато стъпи в нещо меко. Радост се беше върнала и се беше свила на топка точно до крака му. Спря се за няколко секунди, дишайки тежко. После рухна обратно на леглото, притискайки ръка до устата си, докато спазмите бавно отшумяваха.
На сутринта Илия се събуди, сякаш пребит. Съществото го гледаше от пода с очакване. Опашчицата ѝ потрепваше нервно.
— Гладна, а? — той се протегна с мъка. — Сега.
В банята откри локвичка. Радост го гледаше виновно. Илия просто взе парцала и избърса.
— Умна си. Браво.
После застана пред огледалото. И замръзна.
Оттам го гледаше чужд човек. Подпухнал, с жълтеникаво лице, с тридневна четина и очи, в които нямаше нищо освен страх. Ужас го скова. Това ли беше той? В какво се беше превърнал?
Бръсна се бавно и старателно. Изкъпа се с ледена вода, защото бойлерът отдавна не работеше. Облече най-чистите дрехи, които намери в гардероба – стари дънки и избеляла риза. После започна да разчиства.
Празни бутилки, смачкани кутии, вестници. Цял чувал боклук събра само от кухнята. И докато местеше стара тенджера от шкафа, зад нея изпадна плик. Разкъса го. Вътре – банкнота от двайсет лева, сгъната на четири. Стара спестовна сума, за която беше забравил.
— Видя ли? — обърна се той към Радост. — Имай търпение.
Тя наклони глава, сякаш разбираше всяка дума.
Илия грабна чувала и слезе надолу по стълбите. Асансьорът отдавна спря да го вози – не искаше да среща съседите и техните съжалителни погледи. В кварталния магазин на ъгъла на „Съединение“ купи половин кило гранули и две консерви евтина храна за нея. За себе си не взе нищо. После спря пред същия контейнер, откъдето я бе взел. Изсипа половината гранули на три купчинки. Котките и двете скитащи кучета го гледаха от дистанция – изненадани, невярващи.
— Хапвайте — каза им тихо. — И вие сте живи души.
Когато се прибра, Радост го чакаше до вратата. Подскачаше на задните си крака, опитвайки се да го достигне. Той я вдигна с две ръце, притисна я до лицето си и усети как мокрият ѝ нос докосва бузата му.
Точно тогава телефонът иззвъня.
Илия подскочи. Беше забравил, че изобщо има телефон. Звукът беше толкова чужд, че сърцето му заблъска лудо. Той остави Радост на земята и вдигна.
— Ало? — гласът му беше дрезгав, пресъхнал.
— Илия? Ти ли си? — отсреща звучеше познат тембър. Бившият му бригадир от строежите, Митко. — Жив ли си?
— Жив съм, Митко. Горе-долу.
— Чух, че си загазил. Пак ли пиеш?
Илия погледна към Радост. Тя седеше до крака му и го гледаше втренчено.
— От вчера не съм пил, Митко.
Настъпи тишина. После гласът на Митко омекна, стана внимателен:
— Ако издържиш седмица, без да посегнеш — обади ми се в петък. Имаме обект до Гребната база, голям комплекс, трябват ни инженери. Но само ако си чист. Разбра ли? Без пробен период за алкохол. Веднъж да те усетя — край.
— Разбрах.
Митко затвори, без да чака повече думи.
Илия дълго държа слушалката до ухото си. Късите сигнали от свободна линия звучаха като музика и присъда едновременно. Седмица. Беше му дал обещание за работа, окачена на една прозрачна нишка от дни, които трябваше да напълни с каквото намери — само не и с пиене.
После остави телефона и погледна Радост.
— Чу ли? Една седмица. Само седем дни.
Тя примига бавно, сякаш му намигаше в отговор.
Първите три дни бяха ад. Илия ходеше из апартамента като звяр в клетка. Трепереше, по челото му избиваше лепкава пот, сънищата му бяха насечени от кошмари. В сряда вечерта втората бира го извика толкова силно, че той я извади от хладилника и я държа дълго в ръка. Беше ледена. Просто ей така, можеше да я отвори и да изпие две глътки, колкото да мине тръпката. Радост спеше, свита на кравайче на възглавницата. Той погледна спящото коте, после бутилката, после пак нея. Изруга през зъби, отвори прозореца на кухнята и изля бирата навън, право върху избелелия бетон долу, на четиринайсет градуса студ. После тръшна празната бутилка в кофата и дълго стоя с лице към ледения въздух, докато дробовете му не изтръпнаха.
В петък, точно в седем сутринта, той набра номера на Митко. Ръцете му трепереха, но гласът му беше стабилен.
— Чист съм.
Митко мълча пет секунди.
— В понеделник, спирката на „Пещерско шосе“. Шест и половина.
Илия затвори и не заплака. Само се облегна на стената и затвори очи. Радост се отърка в глезените му и измяука тихо.
— Да — каза ѝ той. — Да, малката. Точно така.
Работата на обекта беше тежка. Дванайсетчасови смени, вятър от Марица, който режеше като нож, паянтово скеле и млади момчета, които разчитаха той да им каже какво да правят. Илия се прибираше вечер с изтръпнали пръсти и болки в кръста, но минаваше през магазина, купуваше мляко и хляб и се качваше у дома, без да поглежда към рафта с алкохола. Радост го чакаше на прага. Той я вдигаше, скриваше лице в козината ѝ и за първи път от години денят му свършваше с нещо, което приличаше на покой.
В четвъртък след работа телефонът звънна отново.
Този път екранът светна с име: Елена.
Илия се вкамени. Беше минало толкова време, че сърцето му не знаеше как да реагира. Вдигна бавно.
— Илия? — гласът ѝ беше напрегнат, пресипнал. — Децата са добре. Аз… трябва да дойда до Пловдив в събота. Имам да взема документи от общината. Може ли да те видя?
Той мълча. Пръстите му стискаха слушалката. Гърлото му беше пресъхнало.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Не знам. Не знам още. Да те видя просто. Не съм сигурна, че…
— Ела тогава — прекъсна я той. — В събота.
Затвори, преди тя да добави нещо. Не беше сън. Беше истинско обаждане. И можеше да означава всичко. Можеше да го срине отново или да бъде начало на нещо, което не смееше да назове. Но този път той не пи, за да заглуши страха. Седна на пода до радиатора, взе Радост в скута си и просто диша. Едно след друго. Както правеше всяка вечер напоследък.
В събота сутринта, преди да тръгне да чисти за последно, завари на вратата съседката от долния етаж, баба Цвета.
— Ох, Илия, това твое ли е? — тя държеше чинийка с мляко, а Радост се умилкваше около краката ѝ. — Всеки ден слиза до мен, като тръгнеш на работа. Аз ѝ оставям. Много е мила.
Илия понечи да се извини, но тя махна с ръка.
— Недей, синко. Хубаво е, че си я взел. Питах тези дни за теб у кварталния. Казаха, че си спрял да пиеш и си тръгнал на работа. Знаеш ли колко време не бях чувала нещо добро от този вход?
Той не отговори. Просто кимна. Но когато затвори вратата, осъзна, че нещо леко се е променило. Това, което бе започнало като тайна борба в четирите стени на гарсониерата, вече се виждаше отвън. И не носеше срам.
Същия следобед, докато чакаше Елена, напълни един найлонов плик с гранули и слезе до контейнерите. Котките и кучетата вече го познаваха. Вече не бягаха. Едно от псетата — рошаво, с разкъсано ухо — дори се приближи и му близна ръката.
Илия се усмихна и се върна у дома.
Радост спеше на перваза, огряна от бледото февруарско слънце. Телефонът мълчеше. До края на деня имаше още време. Той седна на кухненския стол, облече чистата риза, която беше изгладил предната вечер, и зачака.
