Илиана Стоименова затвори тефтера с рецепти и погледна часовника над печката. Шест без петнайсет. В шкафа до хладилника имаше седем чаши за кафе — купила ги беше за деня, когато цялото семейство щеше да се събере в кухнята на апартамента в Русе, на "Тутракан", четвърти етаж без асансьор.
Използваше се само една.
Тя беше главна счетоводителка в текстилна фабрика край Русе трийсет и осем години. Подписваше платежни ведомости, кроеше баланси до стотинка, знаеше имената на всички работнички по цеховете. В деня, в който я пенсионираха, директорът й подари букет гладиоли и плик с две заплати отгоре. Каза й "благодарим за всеотдайността" и на другия ден забрави да й звъни дори за инвентаризацията, в която тя все още участваше доброволно, само за да не седи вкъщи.
Първата година след пенсионирането Илиана още ходеше на фабриката два пъти месечно — да "провери нещо". На третия път новата счетоводителка, момиче на двайсет и шест, я срещна на входа с усмивка, каквато се дава на чужд човек: "Заповядайте, ако търсите документи — вече са в архива, на минус първи етаж."
Тя не отиде повече.
***
Синът й Радослав живееше в София, работеше в застрахователна компания, имаше две деца — Мартин и Дария. Идваше на Великден и на рождения й ден, понякога. Обаждаше се неделя вечер, между седем и осем, докато караше колата от игрището с децата — тя чуваше през телефона свистенето на автомобилите и гласовете на футболния мач по радиото.
— Мамо, зает съм, ще ти звънна пак — казваше той поне веднъж на всеки трети разговор.
Дария, внучката, беше на девет. Илиана й плетеше чорапи — черно-бели, с ромбове, по модел от списание "Домашно огнище" от осемдесетте. Осемдесет и три чифта беше изплела за девет години. Дария ги обличаше два пъти — на снимка за Коледа и после ги слагаше в дъното на чекмеджето, защото "убождат".
Веднъж, на рождения ден на Илиана — седемдесет и втория, — Радослав дойде сам, без децата.
— Мартин има тренировка, Дария е на рожден ден на приятелка — обясни той, докато разопаковаше торта "Гараш" от магазина на ъгъла.
Илиана нареди чиниите. Седем чаши в шкафа, а на масата — две. Тя не каза нищо. Само добави повече ядки върху тортата, сякаш украсата можеше да компенсира липсващите столове.
***
На седемдесет и пет Илиана започна да записва имена в тетрадка — не от объркване, а защото приятелките й измираха една след друга и тя се страхуваше, че ще забрави датите. Ганка от блока — инфаркт, март. Веска от техникума — рак на панкреаса, юни. На гробището в "Чародейка" вече имаше пейка, на която сядаше редовно, докато чакаше автобус 5 да я върне до вкъщи.
Съседката Пенка, с която делеше площадката от трийсет години, я канеше на чай всеки вторник. Пенка беше единственият човек, пред когото Илиана не се преструваше.
— Радо ми каза, че ще дойдат за Коледа — рече веднъж Илиана, разбърквайки чая с лъжичка, която тракаше в чашата повече от нужното.
— И миналата Коледа така каза — отвърна Пенка тихо, без злоба, просто защото и двете знаеха фактите.
Илиана не отговори. Погледна през прозореца — на отсрещния блок мигаше реклама на пицария, зелено-червена, цяла нощ. Тя мразеше тази реклама, но не спираше да я гледа.
***
Кризата дойде на осемдесет и първата й година, през април. Радослав се обади — не в неделя, а във вторник следобед, което вече беше странно само по себе си.
— Мамо, трябва да поговорим за апартамента.
Оказа се, че той и жена му бяха решили, че "е логично" апартаментът на "Тутракан" да се прехвърли на негово име още сега, "за да няма усложнения после". Обясни й го спокойно, сякаш говореше за застрахователна полица: нотариус, дарение, данък прехвърляне — той щял да плати таксите. Каза го между другото, докато Илиана още държеше телефона с една ръка и с другата бъркаше боб на печката.
— А аз къде ще живея? — попита тя.
— Мамо, никой не те гони. Просто на хартия ще е моя собственост. Ти пак ще живееш тук.
Тя затвори телефона по-рано от обикновено. Бобът загоря.
Три седмици по-късно дойде с папка документи, готова за подпис — беше уговорил вече нотариус в кантора на "Александровска". Седна на масата, разстла листовете, посочи с химикалка къде трябва да се подпише. Дария беше с него този път — на девет и половина, седеше на дивана с телефон и слушалки, без да вдига поглед.
Илиана прелисти документите. Дарение — безвъзмездно, без условия, без право на обратно изкупуване. Тя, която трийсет и осем години беше подписвала ведомости до стотинка, изведнъж не разпозна собствения си почерк на волята.
— Дай ми две седмици да помисля — каза тя.
Радослав стисна устни.
— Мамо, не е сложно. Просто формалност.
— Формалност е, когато и двете страни печелят еднакво — отвърна тя и затвори папката.
***
На следващия ден Илиана отиде при адвокат Христина Тодорова, на "Александровска" 14, кантора, в която беше идвала веднъж преди десетина години за завещание на съседка. Занесе нотариалния акт за апартамента, извадите от банката, тефтера с всичките си спестявания — трийсет и една хиляди лева, събирани от пенсия и от продажбата на вилата в Николово преди пет години.
— Госпожо Стоименова, ако подпишете дарение без запазено право на ползване, синът ви може утре да ви подмени ключалката и вие да нямате никакво законово основание да останете вътре — обясни адвокатката, докато преглеждаше документите с очила, спуснати на носа.
Илиана мълчеше и въртеше между пръстите си химикалката, която й бяха дали за подпис.
— Има вариант — продължи адвокатката. — Дарение с уговорено пожизнено и безвъзмездно право на ползване в полза на дарителката. Той получава собствеността, вие запазвате правото да живеете тук до края на живота си, необезпокоявана. Иначе не пипвайте нищо.
Илиана поръча този вариант. И добави още нещо, което адвокатката не беше предложила: завеща спестяванията си — не на сина, а на внучката Дария, но с условие — да се теглят едва след навършване на осемнайсет години, чрез доверителна сметка, която Илиана откри същия следобед в клон на банка на "Плиска".
***
Радослав дойде след две седмици, разгневен, с разпечатан акт в ръка.
— Какво е това "право на ползване"? Ти не ми вярваш ли?
— Вярвам ти толкова, колкото и ти на мен, когато не идваш два месеца — каза Илиана спокойно, седнала на същия стол, на който сядаше трийсет и осем години преди събранията в цеха. — Апартаментът е твой, Радо. От утре. Но аз няма да питам никого дали мога да остана в собствения си дом.
— А парите? Адвокатката ми каза, че си отворила сметка на името на Дария.
— Трийсет и една хиляди лева. За внучката ми. Когато навърши осемнайсет, ще може да учи с тях или да си купи първи апартамент. Не са твои, Радо, и няма да станат.
Той стоеше прав, с папката в ръка, лицето му потъмняваше на резки петна по скулите.
— Значи не ми вярваш.
— Значи те обичам, но повече не чакам неделя вечер да разбера дали ще ми се обадиш — отвърна тя и стана да сложи чайника, защото ръцете й трябваше с нещо да се занимават.
Той си тръгна, без да довърши чая. Вратата хлопна — не силно, просто с обичайния звук на стара брава.
***
Мина година. Дария, вече на десет, дойде сама веднъж, с автобус, без Радослав да знае — беше научила адреса на баба си наизуст и реши, "просто така", да я посети след училище. Носеше в раницата един от старите чорапи с ромбовете — беше го намерила в чекмеджето.
— Бабо, обуй ми ги пак — каза тя, сядайки на пода до дивана, — този път ще ги нося на снимката за годишника.
Илиана погледна тефтера на масата, все още отворен на страницата с рецепти, и чашите в шкафа — седем на брой, все така неизползвани.
Извади чорапите от раницата и ги сложи на детските крака, коленичейки на паркета, който тя самата беше боядисала преди двайсет години.
— Убождат ли те още? — попита тя.
— Малко — засмя се Дария. — Но ги харесвам.
Радослав дойде да я вземе привечер, звънна на входната врата, не каза нищо за парите, нито за акта. Само погледна майка си — за пръв път от месеци без папка в ръка — и попита тихо дали може да остане за вечеря.
Илиана извади осмата чаша от шкафа.
