Румяна се беше изправила в коридора като диспечер на гара в час пик. Едната й ръка стискаше мобилния, другата опираше в хълбока, а кракът й потропваше по ламинирания паркет с ритъма на човек, който брои секунди. Беше сряда вечер, някъде към осем и половина, и единственото, за което мечтаеше Елена, докато изкачваше стълбите на стария пловдивски блок, беше душът в банята и десет минути тишина.
Но входната врата зееше отворена. Отвътре се носеше плътен мирис на пържен лук и нещо сладникаво — смесица от парфюма на Румяна и задушената вечерна влага от улицата. В хола някакъв непознат мъж с тиранти на карирани панталони местеше библиотеката. Мартин, нейният годеник, седеше на дивана с таблета и пускаше някакво видео на цялата тонколона.
— А, ето я и нея! — Румяна се завъртя рязко, токчетата й изскърцаха. — Ели, защо тези шишенца с билки и тия пакетчета са на видно място, бе? Нали знаеш, че Марти е с чувствителен нос, а ти си сложила всичкото това биле в хладилника, направо мирише като билкова аптека от миналия век.
Елена остави раницата до закачалката. Нещо й прещрака в слепоочието — като копче, което скача от дреха. Беше дизайнер на свободна практика, работеше с керамика и биокозметика за ателиета в Капана. Две години беше стягала това жилище сама — наследство от баба й, която го беше купила с парите от шивашкия си цех. Всяка плочка по стената, всеки рафт беше минал през ръцете й. Мартин се нанесе преди осем месеца, а заедно с него и Румяна започна да влиза всеки ден, сякаш тя беше домоуправителка, а това беше общинска собственост.
— Това е лавандулова вода за пръскане на тъкани, госпожо Хаджиева. И е в килера, не в хладилника. Ако Мартин има проблем с носа си, нека отиде на УНГ — Елена свали шала си и го метна на закачалката. — А вие защо премествате библиотеката?
Човекът с тирантите спря, избърса чело с опакото на ръката си и се обърна към Румяна.
— Лельо Руме, тука да я дърпаме до стената, а?
Румяна махна с ръка, сякаш гонеше оса.
— Ами виж, Ели, тука става тясно за хората, които аз поканих. Утре е празникът на Марти — именният му ден. Поканих моите сестри, вуйчото от Бургас, братовчедката с мъжа й. Ще дойдат още в десет сутринта. Ти ще трябва да купиш още маслини и едни хубави домати от зарзаватчийницата. И да разтребиш малко тука, че имаш някакви глинени съдове по всички первази, пък то ще трябва да седне някой.
Елена влезе в кухнята, без да отговори веднага. На масата стоеше отворен каталог на кетъринг, а до него — сметка на гърба на стар плик. Цифрата беше подчертана два пъти: 280 лева. В ъгъла на плика стоеше химикалче и бележка с почерка на Румяна: „Ели ще плати, от нейния спестовен влог“. Спестовният влог, в който от две години Елена събираше пари за откриване на собствена работилница.
Тя взе плика, обърна го и го залепи с тиксо на хладилника.
— Госпожо Хаджиева, аз няма да съм тук утре. Имам договор с една галерия в София. Тръгвам рано сутринта и ще се върна чак в събота.
Румяна влезе в кухнята след нея.
— Как тъй няма да си тук?! А кой ще посрещне гостите? Марти не може да се занимава с това, той има репетиция на неговия оркестър в петък вечер!
Точно тогава от хола се чу тътенът на Мартин, който се провикна, без да вдига очи от таблета:
— Мамо, нали ще поръчаме и една тава с баклава от „Ален мак“?
Елена бавно извади от шкафа си кутия с чай, загреба една лъжица сух цвят и го сложи в чашата. Само дето ръката й трепереше толкова, че порцелановата чаша издрънча върху плочата. Беше броила дните до сватбата като дете до Коледа. До подписването в общината оставаха две седмици. Зелената й рокля стоеше на закачалка в ателието на приятелката й — шита по поръчка, с памучна дантела от един магазин в Стария град. Но сега, докато гледаше как Румяна се мотае из нейната кухня и бърка в кафеварката й с лъжичката, която току-що беше близнала, сякаш нещо й се изплъзваше. Нещо, което си беше нейно и го изпускаше.
Румяна отвори хладилника и започна да вади кутиите.
— Тия ти пастети от бял трюфел и масло от ший какви са? За твоите котки ли са? Ама те нямаш котки, че на Марти му пада козината. За какво са ти тия скъпотии?
— Това са проби за моя клиент. Био козметика за хора, не за животни. И струват повече от вечерята с кетъринга, която сте запланували.
Румяна замръзна с едно бурканче в ръка.
— Какво каза?
— Казах, че няма да платя нищо за празника на Марти. Нито за маслини, нито за домати, нито за тази баклава от „Ален мак“. Аз досега не съм чула дори една дума от Вас — как си, Ели, уморена ли си, имаш ли нужда от помощ.
В този миг Мартин се появи на вратата на кухнята, облегнат на касата с таблета в ръка.
— Какво става тук?
— Твоята годеница не иска да посрещне семейството ти, Марти. Заяви ми, че няма да плати вечерята и че утре заминава за София — Румяна остави бурканчето на плота с такъв трясък, че капачката подскочи.
Мартин вдигна вежди и погледна Елена.
— Ели, нали говорихме, че трябва да сме гъвкави? Мама просто иска да ни помогне.
— Да ви помогне? — Елена се засмя, но смехът й излезе рязък и сух. — Тя премества мебелите ми, кани гости, които аз не познавам, брои ми парите и обижда клиентите ми. Къде точно е помощта, Мартине?
— Ти винаги ставаш такава напрегната, като се върнеш от работа — каза той и се обърна да си ходи.
— Спри!
Мартин спря.
— Ако утре тези хора дойдат тук, преди да съм се върнала, и аз намеря някой в кухнята си да рови из хладилника ми — Елена извади от чекмеджето бележник и химикал — аз ще напиша списък с имената им и ще подам сигнал в полицията за нахлуване в частен имот. Това е МОЯТ апартамент. Ти си само регистриран тук, Марти. Имотът е мой от баба ми. И ако до сватбата не си се научил да казваш „не“ на майка си, сватба изобщо няма да има.
Румяна пребледня като стената зад нея.
— Ти… ти май се побърка! Да ни гониш от собствения ни дом? Синът ми живее тук, това му е адресът, той си плаща сметките!
— Плаща половината ток и интернета, което е точно сто и двайсет лева на месец. Аз му ги връщам на ръка. Ако искате да проверим кой колко е превеждал, мога да извадя извлечение от банката. Аз платих депозита за ресторанта. Аз купих халките. Аз платих аванса за неговия костюм. Така че, преди да ми обяснявате кой чий дом е, проверете си фактите.
Тишината, която последва, беше толкова плътна, че се чуваше как хладилникът бръмчи. Човекът с тирантите се беше изнизал в коридора и си търсеше якето. Румяна стоеше с отворена уста, стиснала една доматена консерва, която изобщо не помнеше кога е извадила.
Мартин изглеждаше така, сякаш току-що са му казали, че любимият му компютърен герой е загубил всички животи.
— Ели… това не е честно. Ти манипулираш.
— Честно ли е да редиш живота ми като кубчета на детска игра, без да ме питаш? Честно ли е да знаеш, че майка ти ми източва спестовния влог, и да мълчиш?
— Аз… аз не съм знаел.
— Ти видя плика, Мартине. Беше на масата, а ти седеше на дивана. Не си искал да знаеш. Това е различно.
След тези думи нещо в стаята се размести. Румяна излезе в коридора, без да каже нито дума. Грабна чантата си от закачалката и тръшна вратата така, че мазилката от прага се посипа.
Мартин остана в кухнята, втренчен в плота. После също си взе якето.
— Ще си помисля. Ще спя у майка ми.
— Добре. Само не забравяй да си вземеш таблета. Утре сутринта сменям бравата.
Думите увиснаха между тях като дим. Мартин не се обърна. Вдигна таблета, напъха го в раницата си и излезе.
Елена остана сама. Изчака стъпките по стълбите да затихнат, после седна на пода в кухнята точно там, където стоеше, опряла гръб в шкафа. Пое си дъх веднъж, втори. После стана, взе бурканчето, което Румяна беше тръшнала, и го отвори. Маслото от ший ухаеше на чисто спално бельо и нещо горчиво — досущ като облекчението, което току-що беше усетила.
На сутринта се събуди в шест. Слънцето още не беше изпълзяло над тепетата. Изпи едно кафе, облече си дънките и любимия пуловер с копчета от рог. После взе отвертката от чекмеджето и свали патронника на бравата.
Докато завиваше новата брава — хубава, италианска, с код — телефонът й иззвъня. Беше Мартин.
— Ели, мама каза, че ще дойде да си вземе тенджерата за баклавата. Да я пуснеш само за малко.
Елена завъртя и последния винт, прокара пръст по гладката повърхност на новата ключалка и отговори в слушалката:
— Тенджерата й е на стълбищната площадка, до вратата. Нека си я вземе, когато иска.
— Ама защо така?! Това е дребнаво!
— Не, Мартине. Дребнаво беше да използваш човек, когото уж обичаш, като банкомат за семейните си празници. Дребнаво беше да къташ ключа от нейния дом, без да питаш. Аз просто си заключих вратата. А вие двамата — потърсете си апартамент под наем. Сватбата се отменя.
Тя затвори, преди той да успее да отговори. Излезе на балкона. Въздухът миришеше на липи и мокър асфалт — сутринта беше преваляло. В съседния двор някаква стара котка се беше изтегнала върху паркиран фиат. Някъде далеч биеше камбаната на „Света Петка“. Елена си наля още едно кафе и го изпи на балкона, загледана в покривите на стария град, които проблясваха след дъжда.
Същата вечер позвъни на галерията в София и потвърди договора. После се обади на една колежка от Капана с предложение да наемат заедно малко ателие с витрина към улицата. Спестовният влог беше пипнат само с няколко стотин лева, които Румяна не беше успяла да изтегли.
В петък, точно на обяд, Елена се разхождаше по „Александър Стамболийски“ и носеше два пакета с материали за работа. Беше с нови обувки, които леко й стягаха на петата, но пък тракаха хубаво по паважа. Телефонът завибрира. Беше непознат номер.
— Ало?
— Здравейте, госпожице, обажда се вуйчото на Марти. От Бургас. Дошъл съм за празника, ама тука вратата заключена, няма никой.
Тя спря пред една сладкарница, от която се носеше мирис на канела и прясно изпечени банички.
— А, да, вуйчо Митко ли? Марти се изнесе. Вече не живее на този адрес. А празникът — отменен. Сватба — също. Приятен ден и си вземете нещо сладко от „Ален мак“ отсреща. Много са хубави, препоръчвам ви ги.
Тя затвори, купи си една баничка със сирене и я изяде, седнала на една пейка до фонтана на площада. Водата шуртеше, гълъбите се биеха за трохи. В единия пакет дрънчеше стъклен буркан с нова партида лосион. В другия — глинен съд, който беше успяла да извади от пещта оня ден, преди цялата тази история. Беше гладък, топъл на цвят, без нито една пукнатина.
