Гледах момиченцата на сина ми и мълчах. Смятах, че това е моята роля – да съм онази баба, която винаги е насреща. Докато един ден не чух как снаха ми обяснява на приятелка по телефона какво точно прави цял ден свекърва ѝ.
—
Аз съм на шейсет и осем и живея в панелен апартамент в пловдивския квартал „Тракия“. След като синът ми Стефан загина при катастрофа преди три години, тишината в това жилище беше единственото, което ми остана. В началото ме задушаваше. После някак свикнах. Запазих си котката, абонирах се за басейн два пъти седмично и си мислех, че най-сетне ще имам бавни сутрини. Снаха ми Милена остана вдовица на трийсет и три с две деца – Никол на осем и малката Елица на четири. Шест месеца след погребението Милена си намери мъж. Не ѝ се сърдя – млада е. Но оттогава нещата тръгнаха надолу.
В шест и половина сутринта ми звънеше домофонът. Милена стоеше долу с двете момичета. Никол с раница за училище, Елица още по пижама, стиснала някое плюшено зайче. Два бързи въздушни целувки и Милена вече тичаше към спирката на маршрутката. — Бабо Роси, пази ги до довечера! От този момент нататък децата бяха мои. Закуска. Обличане. Миене на зъби. Да заведа Никол до 130-о училище. После Елица цял ден с мен. Обяд. Следобеден сън, който тя отказваше да спи, докато аз приготвях баница и чистех тоалетната. Два часа детски филми по телевизора, докато изтичам до магазина и купя нещо за вечеря. В четири следобед взимах Никол от занималня, водех я на английски в сряда и петък, връщах се, къпех ги и двете, докато не започнеха да се пръскат и пълнеха банята с вода. Вечеря. Приказка за лека нощ. Когато Милена и новият ѝ мъж идваха да ги приберат, често беше минало осем. Понякога чувах само клаксона отдолу – бързаха за нещо и нямаха време да се качат.
Тринайсет часа дневно. Понякога повече.
Не се оплаквах. Казвах си: на нея ѝ е трудно. Останала е сама с две деца на ръце, колкото и да помага този приятел, пак си е майка. А Стефан беше единственото ми дете. Кому да помагам, ако не на внучките си? Само че бавно, без да усетя, собственото ми време се стопи. Отказах се от басейна, защото тренировките съвпадаха с прибирането на Никол от училище. Спрях да се събирам с приятелките си в кварталното кафене във вторник. Започнах да ходя на кардиолог в седем и половина сутринта, за да съм се върнала, преди Милена да доведе момичетата. Гърбът ме болеше постоянно, коленете ми се подуваха, но какво да се оплаквам – това е бабината работа, нали?
Една сряда Милена дойде двайсетина минути по-рано от обичайното. Качваше се по стълбите и говореше по високоговорителя с някаква нейна приятелка на име Веси. Входната ми врата беше открехната, защото тъкмо бях изхвърлила боклука и не бях я затворила добре. Милена беше на площадката между втория и третия етаж, когато я чух ясно: — Не, не, баба Роси си стои вкъщи цял ден и така или иначе няма какво да прави. Честно казано, даже ѝ е полезно да има с какво да се занимава, че иначе ще се побърка от скука сама в оная празна квартира. И се засмя. Не злобно. Съвсем леко. Както се казва нещо, което на теб ти е пределно ясно.
Замръзнах. Ръцете ми бяха в кухненската мивка, пълна с пяна и недоизмити детски чинии. Цял ден няма какво да прави. Моите ставания в шест без петнайсет. Преглътнатите ми болки в кръста. Отложените ми прегледи при ревматолог, защото в петък сутринта трябваше да водя Елица на логопед, а Милена „не можеше да си вземе почивен ден точно сега“. Моите вечери, в които нямах сили дори да пусна пералнята, а котката ме гледаше гладна в десет часа, защото бях забравила да ѝ сипя гранули. И всичко това беше „няма какво да прави“.
Милена влезе с обичайното си „Здрасти, лельо Роси, как бяха днес?“ Аз обърнах кърпата в ръцете си и казах: — Чух те какво каза на Веси. Тя спря на прага на кухнята. Усмивката ѝ трепна. — Какво съм казала? — Че цял ден не правя нищо. И че ми било полезно да имам занимание. Защото иначе… как беше? Щяла съм да се побъркам от скука. Милена пребледня. — Лельо Роси, аз не го мислех така. Просто така се изтървах. — Точно защото се изтърва, затова боли. Защото в момента, в който не си мислила, че те чувам, е излязло онова, което наистина мислиш. Три години работя за теб по тринайсет часа на ден – и то без заплащане, без почивен ден, без дума благодарност. И не го правя за теб, правя го за внучките на сина ми. Но няма да позволя някой да нарича всичко това „безделие“.
Тя стоеше с влажни очи. Прибра момичетата почти мълчаливо, извика ги по-рано, а аз не я спрях. Минаха две седмици. Децата продължиха да идват. Не можех да ги оставя – те нямаха никаква вина. Но сложих условие: вторник и четвъртък бяха моите дни. Без обсъждане. Без пазарлъци. Без съобщения в осем сутринта във вторник от типа „извинявай, спешно е, ще ги докарам за час“. Милена стана резервирана, говореше ми официално, сякаш съм чиновничка на гише. Аз също не търсех сближаване. Един ден Никол ме попита защо вече не се смеем с майка ѝ. Казах ѝ, че понякога на големите хора им трябва малко време да си подредят мислите. Тя кимна сериозно, като че ли разбираше повече, отколкото показваше.
Мина още месец. В един от моите дни – мисля, че беше четвъртък – отидох на басейн за първи път от две години. След плуването седнах в кафенето отсреща и си поръчах палачинка с мед и орехи. Седях там почти час, гледах хората по булеварда и не бързах за никъде. Телефонът ми звънна два пъти. Беше Милена. Не вдигнах. После получих съобщение: „Извинявай, Елица пита дали ще дойдеш утре.“ Отговорих: „Утре съм на линия от 7:00, както се разбрахме. Днес е моят ден.“ Пауза. После три точки, които сигнализираха, че пише и после спира. Накрая дойде само една дума: „Добре.“ Две седмици по-късно, в петък, когато Милена дойде да вземе момичетата, не мина направо през вратата. Спря се в антрето, стиснала чантата си с две ръце. Изглеждаше уморена – повече от обикновено. — Лельо Роси, може ли да вляза за малко? Пуснах я да влезе. Седна на крайчеца на дивана и дълго мълча, докато аз чаках облегната на кухненския плот. — Права си, знаеш ли – каза накрая тя. – Откакто Стефан го няма, започнах да приемам всичко, което правиш за мен и за децата, за даденост. Не защото не го оценявам, а защото единственият начин да оцелея беше да спра да мисля колко зависима съм от теб. И тогава започнах да си го обяснявам с „тя така или иначе няма какво да прави“. За да не се чувствам виновна. Аз не казах нищо. Тя изтри една сълза с опакото на ръката си и продължи. — Може ли да пробваме отначало? Само че аз да не те викам в шест и половина всеки ден, а ти да не ме чакаш с обвинения на прага. Просто кажи кога ти е много. В момента ме държеше гърбът, но не за това ставаше дума. — Добре – казах аз. – Но сряда остава мой ден. И веднъж месечно ще ходя на гости на приятелката ми в Сопот. Тя се усмихна уморено. — Сряда остава твой ден. И Сопот също. Следващата седмица, когато Милена доведе момичетата, носеше кутия с пасти. Беше ми ги взела от онова сладкарско ателие на Главната, дето веднъж бях споменала, че много ги харесвам, ама са ми скъпички. Не каза „извинявай“ с думи. Просто остави кутията на масата, целуна Никол и Елица за довиждане и излезе. Онзи следобед пих кафе с две пасти и гледах как Елица рисува коте върху лист от стар бележник. Рижаво, с големи уши. И не знам защо, но тази рисунка ми напомни за котката ми, която най-сетне беше спряла да ме гледа гладна в десет вечерта.
