В Пловдив живеем, в панелен апартамент на „Коматевско шосе“. Тясно ни е, ама нашето си е. През прозореца на кухнята се вижда паркингът, дето съм си оставил старата „Шкода Октавия“ — на четиринайсет години, ама върви. Събота сутрин е, март месец. Отоплението вече са го спрели, та вкъщи е хладно като в изба. Седя на кухненската маса, пред мен е отворен тефтерът, дето водя сметки. Пенсията ми е хиляда и двеста лева. Наем, ток, вода, лекарства. Остава ми за хляб и за сирене, ама не остава за внуците. А аз искам да им оставя нещо.
Не говоря за пари. За друго говоря.
Най-голямата ми внучка се казва Елена. На дванайсет е. Миналото лято дойде тука за две седмици, защото майка ѝ и баща ѝ ходиха по море. В първата вечер я заведох на Джендем тепе, дето се вижда целият град. Стояхме там, тя държеше слънчогледови семки в шепа и плюеше люспите на земята, както я бях научил. Пита ме: „Дядо, защо баба казва, че си Дядо Коледа?“
Казах ѝ нещо, дето сега се връща в мене като въпрос. Казах: „Защото има неща, дето се подаряват, ама не се купуват. Те са най-скъпите.“
Тя не разбра. Децата рядко разбират. Ама аз разбрах още тогава, че нямам пари да ѝ оставя. Нямам апартамент, нямам кола, дето да струва нещо. Имам само едно — време. И думи. И един тефтер.
Реших да напиша нещо като завещание. Не за нотариуса, не за съда. А за нея. За нея и за другите внуци. Нещо, дето да остане, когато мене вече няма да ме има. Но като седнах да го пиша, разбрах, че не става така. Не можеш да напишеш „обичам те“ в тефтер и да го оставиш като писмо. Защото писмото е за после. А любовта е за сега.
Тогава започна и белята.
Жена ми, Виолета, намери тефтера. Не че го криех, ама той си имаше място в чекмеджето с документите. Тя го отвори, видя първата страница. Там бях написал: „Обещание от дядо.“ Само това. Защото още не бях намерил думите. А Виолета реши, че ѝ крия нещо.
— Какво обещание? — пита ме вечерта. Стои на вратата на хола, тефтерът в ръката ѝ.
— Още не съм го написал.
— От две седмици седиш над него като над болен. Какво пишеш там?
— Идея имам.
— Каква идея?
Това е Виолета. Тя не може да остави нещо недоказано. Трийсет и две години сме женени и винаги е било така. Ако кажа „ще го направя“, тя пита кога. Ако кажа „мисля си“, тя пита за какво. Не е лошо — домакинството върви, сметките са платени, всичко е точно. Но сега ставаше дума за нещо, дето не се мери с точност.
Казах ѝ: — Искам да напиша на Елена обещание.
Тя ме гледа. Не казва нищо. Само слага тефтера на масата, обръща се, влиза в спалнята. След малко чувам как вади прахосмукачката. Това правѝ Виолета, като не знае какво да каже — чисти.
А аз се връщам на кухненската маса, отварям тефтера на първата страница. „Обещание от дядо.“ Под него започвам:
„Милото ми дете, обещавам да те обичам силно. Не с обич, дето само се казва, а с обич, дето става рано и чака на спирката, и носи топло,“ — тук спирам. Става рано. Чака на спирката. Това са неща, дето мога да ѝ дам сега. Утре сутрин, в шест и петнайсет, автобус номер седемнайсет от „Коматево“ до училището. Тя сама ходи, откак е на десет. Ама дядо може да я чака на спирката. Да носи топло. Да казва по една дума за деня.
Продължавам: „Обещавам да те уча на историите, дето си струват. Не на приказки, а на истински истории. За това как дядо ти беше на двайсет и една и нямаше какво да яде, и как Господ изпрати една баба от съседния вход с буркан туршия. Тя ме нахрани и каза: „Запомни, момче — доброто се връща, ама не от хората, а от Него.“ Това искам да знае и Елена. Че доброто идва, ама от Него.“
Пиша още. „Когато животът е хубав, ще хваля Бога с теб. Когато е тежък, ще се моля за тебе. И когато ме няма, най-голямата ми надежда няма да е да помниш мене. Ще е да помниш Исус, Когото дядо ти обичаше. Защото Той те обича повече, отколкото дядо ти някога е могъл.“
Тук спирам. Преписвам страницата, защото се размаза от сълзите ми. Не се срамувам. Сълзите на дядо не се срамуват.
Минава седмица. Елена идва в събота. Виолета я води от спирката. Детето влиза, събува си маратонките в антрето, вика: „Дядо, тука ли си?“ Аз съм в кухнята, слагам кафе. Тя идва, сяда на масата, гледа отворения тефтер.
— Какво пишеш? — пита.
— За тебе.
— Писмо ли?
— Нещо като обещание.
Тя протяга ръка. Колебае се. Аз бутам тефтера към нея. Тя започва да чете.
Чете бавно. Виола стои на вратата, избърсва ръце в кърпата, гледа ни. Елена спира на средата. Вдига глава.
— Дядо, ама ти си жив. Защо пишеш така, все едно те няма?
Честен въпрос. Сядам до нея.
— Защото искам да знаеш тия неща, докато съм тука. После писмото няма да ти каже нищо ново. Ще ти припомня само това, дето вече сме го живели.
Тя мълчи. После казва нещо, дето не очаквах:
— Аз искам да напиша нещо. Може ли?
Виолета тръгва от вратата, вика: „Елено, обедът ще изстине!“ Ама Елена вече е взела химикала ми. Пише в тефтера, под моята страница.
Пише: „Аз, Елена, обещавам да не забравям.“
Това е. Само това. Ама ми стига. Затварям тефтера. Слагам го в чекмеджето с документите.
Същия следобед звъни синът ми. Казва, че ще минем да вземем Елена. Пита как е минал денят.
— Добре, — казвам. — Много добре.
— Тате, — казва той, — майка ми каза, че си писал нещо. Някакво обещание. За какво става дума?
Мълча. Чувам Виолета в кухнята, как реди чиниите. Тя е казала. Не с лошо. Просто казала.
— За нищо, сине. За любов.
— Тате…
— Слушай, — прекъсвам го. — Като дойдеш, ще ти покажа. И ти ще разбереш.
Идва вечерта. Синът ми носи една торба с портокали. Елена му е разказала. Той сяда на дивана, отварям тефтера, подавам му го. Той чете. Виолета седи отсреща, с кърпа в ръце, готова да чисти.
Той прочита докрай. Затваря тефтера. Гледа през прозореца. После казва:
— Тате, аз не искам да ми обещаваш за всичко това. Аз искам да те гледам, докато го правиш.
Тук вече не издържам. Ставам, отивам до мивката, пускам водата. Мия си ръцете без нужда. Зад гърба ми Виолета шумно си издухва носа.
На другия ден, неделя, реших да направя това, което обещах. Не да чакам. Дядо, който само обещава, е като празен буркан. Взех едни пари, дето ги бях заделил — осемстотин и петдесет лева, дето ги пазех за нов бойлер. Отидох до книжарницата на „Гладстон“. Купих ѝ книга. Стара книга, дето се предава в нашето семейство, от баща на син, от майка на дъщеря. Написах на първата страница: „За Елена. От дядо. За да помниш, че не си сама.“ И наред с книгата — малка картичка, на която бях написал онова, което исках да ѝ кажа.
Но най-важното не беше книгата. Беше утрото. В понеделник, в шест и петнайсет, стоях на спирката с две баници в плик. Когато Елена слезе от автобуса, ме видя и тичешком се затича към мене. Дадох ѝ баницата. Топла беше. Гледах я как яде и как се смее.
Виолета дойде по-късно. Носеше стар шал, дето сам му бях дал. Стоеше на тротоара и гледаше. После се приближи.
— Дядо Коледа, — каза тя. — Донесѝ и на мене една баница.
Засмях се. Дадох ѝ последния брой.
Вечерта, като си легнахме, тя каза в тъмното:
— Напиши го до края. Но не го крий от мене.
— Не го крия.
— Ама аз ревнувах.
— Знам.
— Напиши всичко. И за мене нещо.
Взех тефтера от нощното шкафче. В тъмното не се вижда. Но знаех какво пише на последната страница: „С цялата ми любов, дядо и баба.“ Не от мене. Виолета го беше дописала онази вечер, докато миех чиниите. С нейния почерк, наведен, старателен.
Затворих тефтера. Пъхнах го под възглавницата. Утре щях да допиша своето. Ама тази вечер ми стигаше да знам, че обещанието е вече живо. Защото го живеехме, а не го пишех.
На сутринта, когато излязох навън, видях на вратата на хладилника лист, залепен с магнита от „Албена“. Почеркът беше на Елена. Пишеше: „Дядо, аз пак ще дойда в събота. Ти бъди на спирката. И донеси две баници.“ Подписано: „Обещавам.“
