Дядо Стоян още пазеше в един стар кашон снимките от селските сватби на времето — черно-бели, с назъбени ръбове, някои залепени по гърба с тиксо, защото са паднали толкова пъти зад скрина. Внучката му, Ирина, ги вадеше веднъж годишно, обикновено на рождения му ден, и двамата сядаха на терасата в Копривщица да ги разглеждат.
— Гледай тук — казваше той и опираше пръст върху една снимка, пожълтяла в ъглите. — Това е сватбата на баба ти, 1968-ма. Дворът беше на комшиите, ние нямахме място за толкова маси.
На снимката се виждаха дълги маси, наредени направо в двора, покривки, вързани една за друга с безопасни игли, защото не стигаха за цялата дължина. Жени с забрадки седяха приведени над тенджери. Деца тичаха боси между столовете. Никой не гледаше в обектива — камерата беше рядкост, а фотографът, съседът чичо Найден, снимаше набързо, между две чаши ракия.
— Тогава никой не питаше колко пари носиш в плика — продължаваше дядо Стоян. — Идваше цялото село. Кой каквото имаше — кокошка, буркан сливова, ден работа в кухнята преди сватбата. Свирачите свиреха, докато остане само този, дето не иска да си признае, че купонът е свършил.
Ирина слушаше тези разкази толкова пъти, че можеше да ги повтори наизуст. Но никога не мислеше, че ще й потрябват точно когато трябваше да организира собствената си сватба с Даниел — а после и когато трябваше да се разправя с бъдещата си свекърва, Виолета Ганчева.
Виолета държеше козметичен салон в центъра на Пловдив и имаше твърди представи за това как трябва да изглежда сватбата на единствения й син. Банкетна зала за сто и двадесет души, десет хиляди лева депозит, обков от бели рози и оркестър, докаран чак от София. Всичко това тя обяви на Ирина още на втората им среща, сякаш въпросът не подлежеше на обсъждане.
— Вие ще платите цветята и фотографа — каза Виолета, докато разбъркваше кафето си в сладкарница на "Главната". — Ние поемаме залата и оркестъра. Така е редно.
Ирина и Даниел бяха спестили заедно единайсет хиляди лева за първоначална вноска по апартамент. Тя пресметна набързо: ако платят и фотографа, и цветята, и своята част от залата, остават им някъде към три хиляди. Апартаментът отпадаше поне за година.
— Може ли по-скромно? — попита предпазливо Даниел една вечер, докато майка му подреждаше листа с оферти на кухненската маса в неговия апартамент. — В двора на баба, например, с приятели…
— Двор ли? — Виолета остави листа настрани и го изгледа така, сякаш беше предложил да венчаят в автомивка. — Хората ще си помислят, че нямаме пари. Аз имам репутация в този град, Дани.
Спорът се точи месеци. Всеки път, когато Ирина предлагаше по-малка зала или по-скромен оркестър, Виолета намираше начин да й напомни, че тя е "тази, която дава парите" и следователно тя решава. В крайна сметка Ирина и Даниел се съгласиха на компромис — зала за седемдесет души в хотел край Асеновград, с депозит от шест хиляди лева, поет наполовина от двете семейства.
Онзи следобед, три седмици преди сватбата, се случи нещото, което промени всичко.
Ирина отиде до банката да провери сметката, по която трупаха спестявания — обща сметка, открита още преди година, в "Пощенска банка" на бул. "България". Балансът показваше две хиляди сто лева. Трябваше да са единайсет хиляди четиристотин.
Обади се на Даниел от банковия клон, с ръка притисната към стъклената преграда на гишето.
— Дани, липсват девет хиляди триста лева от сметката.
Мълчание в телефона. После, тихо:
— Мама поиска… каза, че ще ги върне след сватбата. Трябваше й аванс за оркестъра и залата, каза, че банката й забавя кредита.
— Без да ме пита? Тя е трето лице в тази сметка, Дани.
— Съжалявам. Мислех, че ще се уредим.
Ирина не отговори веднага. Стоеше в банковия клон, гледаше касиерката зад стъклото, която чакаше търпеливо следващия си клиент, и усещаше как в гърдите й се стяга нещо студено и много конкретно — не яд, а решение.
Същата вечер отиде у Виолета. Отвори й самата свекърва, с престилка, миришеща на лак за коса от салона.
— Ирина, миличка, влизай, тъкмо…
— Не, благодаря. Дойдох само да ти кажа нещо.
Виолета скръсти ръце. — Дани ти е казал за парите. Слушай, ще ги върна веднага след сватбата, имам поръчки за…
— Не е това въпросът. — Ирина извади от чантата папка с два договора — единия от банката, отпечатан същия следобед, другия — офертата от хотела край Асеновград. — Тегля цялата сума от общата сметка утре сутринта и я премествам на моето име. Хотелската зала отменям. Депозитът, който ти дадохте, е загубен, защото договорът е анулируем само до петнайсет дни преди събитието — вече минаха.
— Ти… не можеш просто така…
— Мога. Аз съм титуляр по сметката. — Ирина остави папката на масата в антрето. — Утре сутрин затварям сметката. Сватбата ще се проведе, но в двора на баба Радка в Брестовица, с петдесет гости, тези, които наистина искаме да видим, и с парите, които реално имаме. Ако искаш да дойдеш, добре дошла си. Ако искаш да плащаш зала за сто и двайсет души, плащай я сама.
Даниел стоеше в коридора, беше чул всичко. Не каза нищо в защита на майка си. Пристъпи до Ирина и хвана ръката й.
Три седмици по-късно, в двора на баба Радка, наредиха маси една до друга, покривки завързани с безопасни игли на местата, където не достигаха. Петдесетина души — приятели, братовчеди, съседи от улицата — донесоха кой каквото имаше: домашно вино, торта, две сандъчета кайсии от градината на чичо Пламен. Оркестърът беше тригласен състав от Брестовица, с акордеон и кларинет, платен с останалите две хиляди сто лева плюс приноса на гостите за подаръци.
Виолета дойде. Седна в края на една маса, не танцува, но остана до края, когато акордеонистът свиреше последното хоро и само децата, заспали на два стола, сложени един до друг, не чуваха вече музиката.
Дядо Стоян гледаше играта от един стол до оградата, точно както навремето в снимките от кашона. На тръгване хвана ръката на Ирина.
— Точно както при баба ти — каза той. — Дворът беше малък. Но побра цялото село.
