— А моята кола? — Гласът на Светлана леко трепереше на студения вечерен балконски вятър, но във всеки звук се усещаше желязна, ледена решимост, изградена с години на мълчаливо търпение.
— Купена от теб една година преди сватбата, изцяло с твои собствени пари, — отговори веднага остро Марина, усещайки как в гърдите ѝ всичко се свива от очакването на мащабна буря. — Светя, защо ти са тези въпроси сега? Само не ми казвай, че си решила…
— Реших, Маринка. Реших, — прекъсна я сестра ѝ, гледайки светлините на вечерния град, които мъждукаха през мръсното стъкло на балкона, което тя отново не беше успяла да измие заради поредните спешни доклади на работа. — Стига толкова. Писна ми да бъда безплатна прислужница в собствения си дом, да слушам всеки ден упреци колко некадърна съпруга съм и да гледам как собственият ми дом се превръща в сметище за чужди комплекси и амбиции. Утре сутрин подавам молба за развод. А в събота… в събота Валентина Петровна я очаква много голяма и неприятна изненада.
В събота сутрин слънцето заливаше просторната дневна на двустайния апартамент, подчертавайки всяка прашинка върху полираната повърхност на шкафа — същият онзи прах, заради който Игор вчера вдигна поредната си истерия. Самият Игор седеше отпуснато в креслото с чаша кафе, разглеждайки новините на таблета си, когато в антрето изведнъж изщрака ключът. Вратата се отвори без никакво почукване — с обичайното движение на господарка на живота влезе Валентина Петровна. Още от прага тя дълбоко въздохна, демонстративно завъртайки очи, сякаш се задушаваше от ужасните изпарения на безпорядъка.
— Е, Игоре, нали ти казах! — Нейният пронизителен глас озвучи целия апартамент, заглушавайки шума на сутрешната телевизия. — В антрето на килимчето пак има пясък, обувките не са подредени право по размер, а в кухнята сигурно е пълен кошмар! Къде ти е жената? Пак ли спи, или виси по телефона, докато синът ми страда в тази кочина?
Светлана излезе от коридора спокойно, почти тържествено. На нея имаше изчистена, строга рокля, а в ръцете си държеше не парцал или препарат за прозорци, а малка пътна чанта и две официални папки с документи.
— Не спя, Валентино Петровна, — гласът на Светлана звучеше толкова тихо и монотонно, че жената моментално замлъкна, вдигайки учудено вежди. — Аз тръгвам.
Игор изненадано остави таблета на колене си, пренасяйки погледа си от съпругата към майка си и обратно. На лицето му се появи дразнеща, позната за него арогантна усмивка.
— Ти пак ли започваш, Светя? Какъв е този театър преди идването на мама? Бегом в кухнята, слагай чайника и вади парцалите, както мама каза, ще те учим да поддържаш ред, преди да съм започнал да се ядосвам…
— Ти повече няма да започваш нищо, Игоре, — Светлана се приближи до холната масичка и бавно, с невероятна вътрешна лекота, постави пред него разпечатаната официална молба до съда за развод и делба на имуществото. — Театърът свърши. Тази пиеса се оказа прекалено скучна и прекалено скъпа за моите нерви.
Игор взе хартията в ръце, преметна очи през първите редове и лицето му от бледо за секунди стана пурпурно.
— Ти… ти какво си измисляйш бе?! — той рязко скочи от креслото, събаряйки чашата с кафе, която с трясък се разби в паркета, оставяйки тъмно петно. — Развод?! Заради това, че вкъщи има прах и прането не е сгънато?! Ти избуши ли се съвсем? Къде ще отидеш? Без мен ще пропаднаеш, ти си пълна нула в домакинството! Мамо, погледжи я, тя съвсем си е изгубила акъла от собствената си безотговорност!
Валентина Петровна вече се беше приближила, лицето ѝ беше изкривено от ярост, а пръстът ѝ сочеше заплашително към Светлана:
— Луда жена! Неблагодарна егоистка! Синът ми те е носил на ръце, търпял е постоянните ти закъснения на работа, студенината ти, некадърните ти манджи, а ти решаваш така да му плюеш в лицето?! Без моя син ти си едно голямо нищо и никой не те знае! Кому си нужна с твоята работа и този безпорядък в главата?
Светлана гледаше спокойно и двамата — мъжа, който за пет години брак така и не се научи да уважава човека до себе си, и майка му, която десетилетия наред беше отглеждала от сина си домашен паразит. В този момент тя почувства невероятно, всеобхватно облекчение, сякаш от раменете ѝ беше паднал огромен каменен чувал, който беше влачила цял живот.
— Този апартамент е купен от мен с мои лични средства преди брака ни, — каза ясно Светлана, артикулирайки всяка дума и гледайки бившия си съпруг право в очите. — Колата е на мое име. Заплатата ми остава за мен. Но твоите лични вещи, Игоре, включително любимия ти диван, на който спиш последните половин година, те моля да прибереш от тук в рамките на денонощие. Валентино Петровна, ключът от моя дом също те моля да оставиш на шкафчето в антрето. Вашите „ревизии“ тук никога повече няма да се състоят.
— Нямаш право! — изкрещя Игор, червенейки се още повече, опитвайки се да спаси остатъците от мъжката си гордост пред майка си, която вече охекаше и се държеше за сърцето. — Това е общ живот! Ние сме семейство! Аз живея тук!
— Ти тук паразитираш, — отговори спокойно Светлана, вдигайки чантата си. — А за паразити тук повече място няма. Време е да пораснеш, Игоре. Викай си мама, нека ти помогне да си сгънеш мръсните чорапи. Нали така сте свикнали — всичко заедно.
Тя се обърна рязко, без да чака отговор, и с уверена крачка излезе от апартамента, затваряйки вратата зад гърба си. На стълбищната площадка въздухът се стори невероятно свеж, прозрачен и сладък. Тя си пое дълбоко дъх с пълни гърди, извади телефона от джоба си и натисна бързото набиране.
— Маринка, свободна съм, — каза тя на сестра си и по бузата ѝ се свлече първата, съвсем не горчива, а топла сълза на освобождение. — Минай да ме вземеш за кафе. Сега имаме безброй поводи за празнуване.