— Твоят благоверен ми вчера проигра тази вича на карти. Всичко е честно. Така че стягай си багажа и освобождавай къщата! Давам ви три дни, — заяви непознатият, небрежно облягайки се на металната порта.
Гласът на този чужденец прозвуча като оглушителен гръм сред ясно майско небе. Богдана така и застигна на място, като вкопана, със маркуча в ръце, от който към яркооранжевата клумба с кадифенки продължаваше мирно да бълбука вода.
На идеалната й градинска пътека стоеше едър, късо подстрикан мъж. Въпреки пролетната топлина, той беше облечен в тежко кожено яке върху спортен екип, което издаваше в него човек от много специфични кръгове. А зад широките му рамена… изплашено, сякаш бит куч, изглеждаше нейният съпруг Борис. Той криеше очите си, беше се събурил и нервно престъпваше от крак на крак.
Богдана с механично движение изключи водата. Бавно, крачка по крачка отиде към портата, усещайки как всичко вътре в нея се свива и изстива от ужасно предчувствие.
— Уважаеми, вие изобщо кой сте? И какви са тези глупави, криминални шеги? — Богдана с всички сили се стараеше гласът й да звучи твърдо, макар сърцето вече безумно, до гадене да блъскаше в гърдите й.
— Какви шеги, стопанке? — хищно се усмихна пришълецът, премятайки в ръцете си ключовете от кола. — Казвам се Толик. Анатолий. А пък твоят благоверен вчера в един затворен VIP клуб много конкретно се насади на патето. Картите са жестока игра, грешки не прощават. Дългът трябва да се връща. Той срещу този интерес подписа точно тази вила. Ето, дръж разписката, запознай се, всичко е честно.
Толя поднесе сгънат на четири обикновен лист на карета. Богдана рязко го измъкна от чуждите ръце, разгъна го и… впи разширени очи в неравния, припрян, но до болка познат почерк на Борис.
Там черно на бяло, с паспортни данни, беше написано, че Борис доброволно се задължава да прехвърли правата на собственост върху този вилен имот срещу погасяване на дълга.
Богдана бавно се обърна към мъжа си. Неговото лице в този момент напомняше цвета на мокър варовик.
— Борисе… какво е това? Кажи ми в този момент, че това е някакъв безсмислен розиграш! Шоу със скрити камери, глупав спор, каквото и да било! — гласът на Богдана се пречупи в писък.
— Богдано, слънчице, ела сега… Да влезете в къщата, без свидетели, аз всичко, всичко ще ти обясня, — жалко пролепета Борис, опитвайки се да я хване за лакътя.
— Какво “в къщата”?! — Богдана с отвращение отблъсна потната му ръка. — Ти какво, проигра НАШАТА вила?! Вилата, която покойният ми баща със собствените си ръце тухла по тухла градеше?! За която три години на всичко, дори на храна спестявахме, за да покрием покрива и да я обобщим със сайдинг?!
— Чуваш ли, командирке, — грубо се намеси Толя, по стопански потупвайки Борис по рамото. — Вие тук си правете вашите семейни сапунени сериали, но вече без мене. Нямам време да си губя приказките. Давам ви точно три дни за събиране. В сряда след обяд ще дойда с нови ключове и моя нотариус за прехвърлянето. Да няма и помен от вашия дух тук, нито пък от вещите ви. Борисе, разбра ли ме? С добро те моля. Ако започнете да тичате по милиционери или да се криете — разговорът ще бъде съвсем друг, вече чрез много сериозни хора. Няма да ви се размине лесно.
Толя се обърна, с тежка крачка тръгна към паркирания на отбивката черен джип, качи се в него и рязко потегли, засипвайки портата и цветната леха с облак сив прах.
Богдана стоеше като вкопана, без да мига, гледайки този прах. След това бавно, много бавно се обърна към мъжа си. Борис вече седеше на старата пейка до оградния зид, хванал главата си с ръце и люлеещ се напред-назад.
— Разправяй, — тихо, но така, че мраз я поби по гърба, каза тя. — Всичко! До едно единствено дума! Иначе ще те пребия точно тук.
— Богдано… аз пък исках както е най-добре за нас! — ревна Борис, дори без да вдига поглед. — Момчетата от ръководството ме поканиха в този клуб. Казаха, че там се събират много солидни хора, инвеститори. Че може да се завържат полезни познанства, бизнесът ми най-накрая да тръгне, да се измъкнем от дълговете! Е, отидохме… пихме малко елитен коняк. Сядаше се просто на покер да се заиграем, за развлечение. На мен отначало толкова ми вървеше, честно ти казвам! Спечелих петдесет хиляди от раз! А после… после картата тръгна ужасно, сякаш някой ме бе прокълнал. Исках да си върна загубеното, взех назаем чипове от този Толян. А той… той след това пусна такъв лихвен брояч, че направо се шашнах. В крайна сметка… общо взето сумата стана абсолютно непосилна. Над милион, Богдано! Милион! Аз нямам и никога не съм имал такива пари! Той каза: или преписваш вилата, или… не знам какво щяха да ми направят там в гората!
— Бизнес да тръгнеш да правиш? — Богдана горчиво, истерично се усмихна, усещайки как в очите й напират парещи сълзи от абсолютна ярост и разочарование. — Какъв ти е бизнесът, по дяволите?! Ти работиш обикновен мениджър по продажба на авточасти, Борисе! Ти си на твърда заплата! Какви инвеститори? Какви солидни хора? Ти си просто инфантилен, болен в главата идиот! Ти с празната си тиква осъзнаваш ли, че тази вила официално се води на моята МАЙКА?! Ти юридически изобщо нямаше право да я обещаваш или да я даваш на никого!
Борис изведнъж рязко вдигна глава и в очите му проблесна болен лъч надежда.
— Сериозно?! На майка ти?! Слушай, Богдано, ми това е направо чудесно! Това е нашето спасение! Значи тази моя разписка не е валидна! Това е просто лист хартия! Ще пратим този Толян където му е мястото, ще му кажем, че не съм собственик, и толкова! Законът е на наша страна!
Богдана погледна мъжа си с такава убийствена смес от жалост, гнус и презрение, че той мигновено замлъкна и пак наведе очи.
— Ти съвсем ли си идиот? Или се правиш? — прошепна тя, навеждайки се към него. — Ти наистина ли мислиш, че бандит, който с години прибира недвижими имоти за карти, ще отиде да се оплаче в съд и ще се разстрои, че хартийката не е нотариално заверена? Той ще ти счупи главата с арматура в първия тъмен завой! Или на мен ще я счупи! Или на сина ни Алекс ще му подхвърлят нещо, докато се връща от училище? За какво си мислеше, животно, когато хващаше химикалката в ръка?! За твоя “бизнес” ли?!
— И какво да правим сега?! — Борис избухна в панически писък, в който вече се чуваха истерични сълзи. — Аз нямам милион! И родителите ми нямат! Ние какво, да продадем единствения си апартамент сега ли?! Къде ще живеем?! Богдано, помоли те, умолявам те, измисли нещо, ти си толкова умна! Ти винаги всичко оправяш!
— Аха, значи сега пък станах умна? — Богдана с отвращение отстъпи крачка назад, сякаш от нещо мръсно. — А когато се буташе в онзи вип клуб при “солидните хора”, съветите ми ли търсеше? Знаеш ли какво, Борисе… И влез в къщата да си събираш багажа!
— В какъв смисъл? Какъв багаж? Ние какво, още сега ли бягаме оттук?
— ТИ заминаваш оттук! — изкрещя тя. — При майка си! На гарата! Под моста! Или при същите тези “приятели”, с които игра на карти. Все ми е едно! Не искам повече да те виждам в живота си. Сега трябва на хладна глава да помисля как да спася себе си, сина си и имота от бандитите, които ти лично доведе на прага ни. Но да спасявам теб, твоята кожа, повече няма да се занимавам!
— Богдано, ти не можеш да постъпиш толкова жестоко с мен! Ние сме десет години заедно! Семейство сме! — Борис скочи от пейката, опитвайки се да я хване за ръцете.
— Не се доближавай до мен нито на крачка, — отсече тя с леден тон, изпъвайки длан напред. — Ключовете от колата ми остави на шкафчето в коридора. Другите си вещи от апартамента ще си ги прибереш вечерта, когато мен ме няма. Махай се от очите ми!
Борис още нещо жалко бърбореше, опитваше се да улови погледа й, падна дори на колене, но Богдана рязко се обърна и с бърза крачка влезе в къщата, силно и шумно затръгвайки вратата след себе си. Цялата трепереше от адреналин.
Тя седна на стол до прозореца и мълчаливо гледа как вече бившият й мъж, угрижен и прегърбен, се влачи към портата. Той си нахлупи якето и бавно потегли по прашния път към автобусната спирка.
Само след като остана съвсем сама, Богдана даде воля на сълзите си. Беше непоносимо болно от предаването, до плач обидно за откраднатите години и най-вече — беше страшно. Тази малка извънградска къщурка беше тяхното единствено усамотение от градския шум. Всеки уикенд прекарваха тук: садеха цветя, вечер печеха барбекю, десетгодишният Алекс караше колело по горските пътеки. И сега цялото това малко щастие можеше да изчезне за миг заради глупостта и алчността на човек, на когото тя беше безрезервно вярвала.
Но след като се наплака, Богдана разбра, че да седиш със скръстени ръце означава да подпишеш собствената си смъртна присъда. До фаталната сряда оставаха само два кратких дни. Трябваше да се действа незабавно.
Първо тя с треперещи пръсти набра номера на най-добрата си приятелка Катя, която от години работеше като старши асистент в влиятелна адвокатска кантора.
— Катя, здравей. Умолявам те, много ми е нужна твоята помощ. Работата е жизнено важна и много опасна.
— Богдано, здравей! Какво ти е на гласа? Плачеш ли? Какво е станало?
Задавена в сълзи, Богдана разказа на приятелката си в детайли за сутрешното посещение на бандита, за картковия дълг на Борис, за подписаната разписка и за тридневния ултиматум. От другата страна на линията падна дълго, тежко мълчание. Катя слушаше внимателно, без да я прекъсва, а когато Богдана приключи, гласът й прозвуча хладно, ясно и професионално:
— Слушай ме внимателно. Това, че мъжът ти е глупак, е половин беда. Това, че се е набъркал с открита групировка — е по-лошо. Но главното е, че документът, който е подписал, е юридически нищожен по няколко причини. Първо, парцелът и къщата са оформени на твоята майка, Мария Петровна, и Борис няма никакви права на собственост върху тях. Второ, разписката, написана под натиск или в шоково състояние в неясен клуб, няма никаква нотариална сила. Само че бандитите няма да се съобразяват със закона — те действат по техните си правила. Затова на нас ни трябва не просто защита в съд. Нам ни трябват хора, които говорят на техния език, но само по законния път. Стои вкъщи, никъде не излизай, на никого не отваряй вратата. Аз отивам веднага при моя шеф, адвокат Богдан Сергеевич. Той е бивш следовател по особено важни дела, има си връзки в управлението за стратегически разследвания. Ще ги посрещнем в сряда така, че напълно да забравят пътя към вашата вила.
Тези думи малко върнаха Богдана в реалността. Тя затвори всички прозорци, провери бравите, наля си силен чай и започна да чака обаждане от приятелката си, опитвайки се да заглуши тревогата за бъдещето на себе си и сина си.
Следващите два дни минаха като в кошмарен сън. Борис не се върна — сигурно наистина се беше скрил при майка си или някъде от страх. Богдана не му звънеше и нямаше намерение да го търси. Тя се съсредоточи върху едно: да защити дома си. Катя я държеше в течение всеки час. Планът на адвокатите беше рисков, но безалкотернативен: в сряда на обяд на вилата трябваше да пристигнат не само бандитите с нотариуса, но и оперативни служители под прикритие и специална група за поддръжка.
И ето дойде сряда. Слънцето печеше по летному ярко, но Богдана я тресяха дребни тръпки. Точно в два часа следобед край портата спря същият черен джип на Толя, а след него — и скъп седан с нотариус.
Толя бодро слезе от колата, отвори портата и с нахална усмивка тръгна към верандата, където вече го чакаше Богдана. Зад него крачеше уплашен мъж в костюм с папка документи — нотариусът.
— Еми що, стопанке, времето изтече! — силно каза Толя, спирайки пред нея. — Събра ли вещите? Къде е твоят благоверен, пак ли се крие като страхливец? Нищо, сега моят нотариус бързо всичко ще оформи на мое име и ще почнем нов живот. Вилата е хубава, харесва ми.
Богдана спокойно го гледаше, усещайки странна вътрешна студенина и решителност. Тя вече не се страхуваше.
— Единственото, което ще получиш тук, Анатолий, е килия в следствения арест, — ясно и уверено отговори тя.
Толя изненадано вдигна вежда и вече отваряше уста за груба ругатня, когато внезапно зад гърба му израснаха няколко едри мъже в черни униформи на спецподразделението с надписи на бронежилетките.
— Не мърдай! Полиция! Спецназ! — прозвуча рязък глас на старшия на акцията.
В същата секунда Толя и спътникът му бяха грубо притиснати с лице към капота на колата, щракнаха белезници. Нотариусът побеля смъртоносно и падна на колене, молещ за прошка и крещейки, че просто е изпълнявал поръчение и нищо не е знаел за изнудването.
От съседните храсти и иззад оградата излязоха Катя заедно с адвокат Богдан Сергеевич. Катя притича до Богдана и я прегърна силно, едва сдържаща сълзите на радост.
— Направихме го, слънчице. Те са задържани на място при опит за незаконно придобиване на чуждо имущество чрез изнудване и заплахи. Толя и неговата групировка отдавна ги събират в папки в управлението, а днешният епизод беше за тях последен.
Богдана бавно изпусна въздуха, който сякаш беше застинал в гърдите й през тези два дни. Тя погледна към яркооранжевите лехи с кадифенки, към обновения покрив на къщата, към скъпите на сърцето й стени, които със собствените си ръце е строил нейният баща. Никой няма да им вземе тази светлина, никой няма да изтъпче живота им с мръсни ботуши.
Тя прегърна Катя още по-силно, усещайки как по бузите й се търкалят сълзи — сега вече сълзи на дългоочаквано, пълно облекчение и ново начало. Предстоеше й развод, дълги съдилища и тежък разговор със сина, но най-важното бе — те устояха. Домът им беше спасен.