В хладилника буквално можеше да се обеси мишка. Дори и най-евтиният пакет замразени полуфабрикати или пелмени липсваше, – констатира Павел, като затръшна вратата на хладилника с такъв силен и яростен шум, че рафтовете вътре зазвъняха зловещо.
– Вечерята е на котлона. Сега ще затопля всичко за минута, – каза уморено, но изненадващо спокойно Нина, докато отблъскваше работните си документи и лаптопа настрана. Последните няколко месеца вечерите им протичаха все по същия сценарий: тих и празен дом, купчини отчети от работата и съпруг, който още с влизането през прага започваше проверка и инспекция на кухнята.
– Това ли наричаш вечеря?! Аз идвам от тежка работа цял ден! Аз съм мъж, искам да ям нормална храна, а не някакви бъркотии! – изръмжа той с цинизъм, открито презрение и яд в гласа, докато сваляше якето си и го мяташе безцеремонно право върху фотьойла в антрето.
– На каквото стигнаха парите от днешната ми заплата, това и купих, Павеле, – отговори му тихо тя, усещайки как всичко вътре в нея се свива болезнено от напрежението.
– И какво трябва да означава това по дяволите? – Павел демонстративно, с вида на оскърбен господар, се приближи към печката и с два пръста брезгливо повдигна капака на тигана, сякаш вътре имаше нещо отровно. – Майка ми още от самото начало ми казваше, между другото напълно справедливо, че от теб домакиня никога няма да излезе! Можеш само да си премяташ книжата в офиса.
Нина усети как гореща вълна от обида и гняв се издига към гърлото ѝ, заглушавайки умората. Ръцете ѝ трепереха, но тя се опитваше да запази самообладание.
– Лоша домакиня ли? Твоя майка ли е казала това? И в какво точно съм лоша домакиня, Павеле? В къщата ни цари абсолютна чистота, прозорците блестят, всичко е изпрано и изгладено, уютът е създаден с моите собствени ръце, дъщеря ни е глезена, нахранена и с отлични оценки в училище. Какво още ти трябва, белият свят ли да ти сваля?! – Нина едва сдържаше сълзите си от тази внезапна, жестока и крайно несправедлива обида.
– Това тук не е храна, – отсече Павел с отвращение, докато боцкаше с вилицата съдържанието на тигана, сякаш ровеше в отпадъци.
– Какво?! Домашно пюре, сочни пилешки кюфтета, прясна зелена салата с подправки – това вече не било храна за теб? Ти да не си паднал от някъде?! – искрено се учуди Нина, гледайки го с пълни със сълзи очи.
– Кюфтета ли? Та тук има повече хляб и картофи, отколкото истинско месо! На какъв се правиш ти? И друго няма ли? Някакъв десерт към кафето? Аз да не съм някой просяк да ям трохи!
– Не, няма друго, – отговори тя сухо и отсечено, усещайки как сърцето ѝ в гърдите постепенно се превръща в леден камък.
– Еми поне едни купени пелмени от магазина да беше сварила, ако те мързи да готвиш като хората.
– Пелмени ще има утре. Или други ден. Ако днес изхарча остатъка от парите по картата за твоите прищявки и десерти, утре с детето няма да имаме какво да сложим на масата. Но знаеш ли какво? Ако ти най-накрая сам купиш продуктите или поне дадеш пари за семейството, тогава ще има всичко: и скъпо месо, и десерти, и каквото душа ти иска.
– Ти отлично знаеш, че в момента помагам на майка ми! И освен това отделям моята част за лятната ни почивка!
Истината беше, че пари в семейството имаше и Павел печелеше съвсем прилично. Нина заемаше отговорна длъжност в голяма компания и взимаше дори малко повече от него. Но през последната година Павел сякаш се беше изпарил от финансовия живот на семейството. Той напълно беше спрял да участва в купуването на храна, плащането на детската градина, кръжоците, дрехите за детето и дори сметките за ток и вода, като постоянно се оправдаваше, че „помага на майка си“, която наскоро бе загубила съпруга си. В началото Нина проявяваше разбиране и съчувствие, но с времето това се превърна в системен паразитизъм.
– С майка ти ли? Пак ли твоята майка ти е на главата? А за нас не помисли ли дори за секунда? Ти все пак имаш съпруга и малка дъщеря, ако случайно си забравил от чист егоизъм!
– Ние трябва да си почиваме малко един от друг, за да не започнем да се кастриме за щяло и нещяло, – каза той и демонстративно отвърна поглед.
– Ние ли започнахме? Ти си този, който всеки ден се прибира ядосан и недоволен, търсейки повод за скандал!
– Ами храни ме нормално с месо, и няма да мрънкам повече.
– Ти така и нищо не разбра, нали? Напазарувай ти! Представи си, че и аз отделям пари за почивка. От моите собствени средства! Защото искам детето ни да види морето и да отпочинем като нормално, пълноценно семейство! Аз, ти и нашата малка Мария!
– А майка ми? – искрено се учуди Павел, сякаш Нина беше казала нещо богохулно.
– Майка ти си има пълнолетна дъщеря Елена, твоята родна сестра, между другото! – резонно му напомни Нина.
– Майката на Елена сама ѝ помага финансово! Тя нали се развежда в момента!
Нина се засмя горчиво, почти истерично. Този абсурд беше надминал всякакви граници.
– Прекрасно сте се уредили всичките! Ти носиш парите си на майка си. Майка ти ги дава на твоята сестра. А аз, излиза, че издържам теб, купувам храна, дрехи и плащам всичко в тази къща! А кой ще помогне на собствената ти дъщеря в тази схема?!
– Майка ми винаги е казвала, че си меркантилна и безсърдечна жена, – изсъска през зъби Павел.
– Аз ли?!
– Отивам при майка си. А ти постой тук сама и помисли над ужасното си поведение, – изръси той, обърна се рязко и затръшна входната врата след себе си с оглушителен трясък.
Павел не се прибра три дни. Три дълги дни на пълна тишина. Нито звънна, нито написа съобщение, нито попита как е детето. Нина прекара тези дни в дълги размисли, преосмисляйки целия си живот и осъзнавайки, че така повече не може да продължава. И ето че в неделя вечерта той се появи на прага – сякаш нищо не е било, с лека и невинна усмивка на уста.
– Зажаднях за вас. Къде е нашата Мария?
– Майка ми я взе за целия уикенд на вилата, ще ходат на зоопарк и кино, детето да подиша чист въздух.
– О, значи сме съвсем сами. Трябва да поговорим сериозно, Нина. Трябва да ме разбереш. Майка ми в момента има критична нужда от помощ.
– Майка ти работи на половин ден, получава стабилна и добра пенсия. каква помощ пък я гони всеки месец в размер на цялата ти заплата?!
– Ами тя помага на Елена и децата! Забрави ли, че имам сестра?
– Ако майка ти смята за нужно да помага – това е нейно право, аз не се бъркам. Но аз не виждам никаква помощ от твоята майка за нашето семейство. За всичките тези години тя нито веднъж не заведе Мария дори до близката градинка, камо ли да я вземе с преспиване през уикенда!
– Ами тя гледа децата на Елена през почивните дни! Трудно ѝ е!
– И какво от това?! Какво точно искаше да кажеш с всичко това? През последната година ти стана друг човек. Какво се случва, Павеле? Къде изчезваш нощем?
Павел нервно престъпи от единия крак на другия.
– Ами нали ти казвам… майка има нужда от помощ… физическа и финансова. Тя е свикнала на нас.
– Каква помощ?! Цялата ти заплата отива там до последната стотинка! Купи ли поне една играчка за дъщеря си през тази година? А на мен кога за последно ми подари цветя? На годишнината ни?
– Е, това са временни трудности.
– Една година? Две? Десет години ли ще търпим?!
– Ами знам ли… Докато Елена стъпи здраво на краката си.
– Тя никога няма да стъпи! Свикна цял живот да кара на чужд гръб. И роди три деца от мъж, с когото сега се съди. Има си баща децата ѝ, той да я издържа!
– Нали се развеждат, казах ти!
– Знаеш ли какво, Павеле? Ако продължава така, НИЕ също ще се разверим! Всичко приключи. Където си носиш заплатата, там отсега нататък яж, спи и прави всичко останало!
– Но ние сме семейство! И между другото, това е и мой апартамент! – изкрещя той, излизайки извън нерви.
– Сега ли си спомни за апартамента?! А кога за последно плати ипотеката или сметките, помниш ли въобще? Всички разходи са на моите плещи! И кой от нас е меркантилен?! Махай се при майка си и сестра си, аз подавам молба за развод!
Измина половин година. В апартамента цареше спокойствие, топлина и истинска светлина. Малката Мария се смееше весело в стаята, режейки картини с мама, а в кухнята ухаеше на прясно изпечени сладкиши, приготвени с много любов. Само дето понякога сърцето я боли за изгубените години с човек, който така и не се научи да бъде опора. Но сега Нина знаеше със сигурност: истинското семейство не е там, където те използват като удобен ресурс, а там, където те ценят, пасят и обичат истински. И пред тях имаше само чисто и светло бъдеще, освободено от чужди манипулации.