— Знаеш, мамо, — започна тя тихо, гледайки усмихнатото лице от фотографията, — вчера в библиотеката ми дойде Наталия. Същата, с която бяхме неразделни в пети клас. Спомняте ли си онова рижаво момиче? Родителите й тогава заминаха за Германия по договор и пуснаха корени там…
Татяна се усмихна тъжно на собствените си спомени, докато прекарваше пръст по студената повърхност на паметника.
— Представи си, въобще не я познах, а и тя мен също. Толкова много сме се променили. А после, когато каза фамилията си за читателската карта, в главата ми сякаш щракна някакъв бушон — и всичко си спомних! Сигурно я помниш, мамо. Това е момичето, с което тогава счупихме любимата ти червена ваза от стъкло, докато играехме на криеница… Боже, как се скара тогава, но само след десет минути ни опече любимите сиренки!
Тя помълча за миг, прехвърляйки в съзнанието си вчерашната среща, и усети как в гърлото й се надига позната топла буля.
— Казва, че живее прекрасно. Работи като дизайнер, има собствено студио, грижовен съпруг и двама синове юнаци. Дори ми показа снимки на телефона. Прекрасни момчета, на десет и единадесет години. Оказва се, че са се върнали да живеят тук още преди цяла година, представяш ли си? Върнали са се, въпреки всичко…
Татяна въздиша тежко, усещайки леко, почти непоносимо боцкане на самотата и някаква вътрешна празнота.
— Е, добре, мамо, тръгвам си вече. Ще дойда при теб другата събота, както винаги. Чао, моя скъпа, — Татяна бързо погледна ръчния си часовник. До влака оставаха четиридесет минути. Винаги ходеше до гарата пеша, около двадесет минути — тъкмо щеше да стигне спокойно, потънала в собствените си мисли.
Преди да тръгне, тя се огледа по навика, проверявайки дали всичко е наред. Паметникът блестеше от чистота, а от овалната снимка топло и ласкаво се усмихваше младата й майка. Татяна добре помнеше деня, когато е направена тази снимка. През онази година тя току-що беше тръгнала в първи клас, беше спретната, с огромни бели панделки, които едва се държаха на тънките й плитки.
Нейната майка беше невероятна красавица. Фотографът, който дойде да снима първокласниците, беше толкова впечатлен от нейната хубост, че не се сдържа и й направи няколко отделни портрета. Той дори се опита да я покани на среща на училищния двор, но разберейки, че тя е щастливо омъжена, просто с дълбоко уважение й даде тези невероятни снимки като подарък. Когато преди година Татяна, задавяйки се от неудържими сълзи, прехвърляше стари албуми, за да поръча емайл за паметника, тя без най-малките колебания избра именно този портрет. Майката на него беше толкова жива, сякаш сега ще слезе от металoкерамиката, ще я прегърне с топлите си ръце и ще каже: „Не плачи, моя малка, аз винаги съм с теб.“
Татяна отново погледна часовника си и на ум ахна: оказва се, че е стояла в размисли още десет минути, изгубвайки се напълно във времето. Така нямаше дълго да закъснее, а следващия влак щеше да чака цял час на самотния занемарен перон! Тя се обърна рязко и набързо, почти побягна по познатата тесна пътека към главните врати на гробищата, опитвайки се да навакса досадния час.
Но късметът днес не беше на нейна страна. Запъвайки се с крак в някакъв стар, изваден навън корен на древно дърво, тя извика силно и… мигновено се озова на земята, болезнено ожулвайки колене в острите камъни и сухата пръст.
— Ех, госпожо, защо изобщо не гледате в краката си? — прозвуча наблизо дълбок, но доброжелателен мъжки глас. Силни, мазолести ръце в работно облекло уверено й помогнаха да се изправи.
Татяна се сбръчка болезнено, опитвайки се да изтупа прашната си поличка. От неочакваното смущение, острата болка в краката и натрупаната умора тя рязко бутна ръката на непознатия и с видимо накуцване доокуца до най-близката дървена пейка. Изваждайки от чантата си хартиена кърпичка и малка бутилка с питейна вода, тя започна внимателно, с треперещи пръсти, да отмива кръвта и мръсотията от ожулените си колене.
Мъжът я наблюдава мълчаливо за миг, а уверил се, че сериозна помощ вече не е нужна, се върна към заниманието си. Той усърдно почистваше стар, отдавна занемарен гроб. Той се намираше до самата пътека, до голяма купчина битови отпадъци, които безмилостният вятър постоянно издухваше право върху наклонения надгробен камък.
Нямаше никаква ограда или следи от грижа, самият паметник отдавна се бе наклонил на една страна, гъсто обрасъл със зелен мъх, а за живи цветя или поне почистена земя не можеше и да става дума. Татяна, която идваше при майка си всяка седмица и познаваше всяко кътче тук, защо никога преди не беше забелязвала това изоставено островче на човешка скръб.
Успокоявайки се малко и си поела дъх, тя погледна с любопитство работата на мъжа и неуверено попита:
— Извинете… А това гроб на някой от вашите роднини или близки познати ли е?
— А? — мъжът се обърна учудено, подпирайки се с цяло тяло на дръжката на лопатата и избърса капките пот от челото си с могъща ръка.
— Питам ви: в момента почиствате… това роднина ли ви е тук?
— А, не, боже пази. Директорът на гробищата ме помоли да почистя тия храсталаци, казва, че се обадил някакъв далечен роднина на тази жена от чужбина, много плачевно молел всичко да се почисти, да се облагороди и дори превел предварително пари за услугата през интернет.
— А, ясно… — промълви тихо Татяна.
Тя спря да търка коленете си. С някакъв странен, необясним интерес, който внезапно се пробуди вътре в нея, тя извади мобилния си телефон, незабелязано засне изоставения паметник, стана трудно, усещайки тъпа болка в краката, и се отправи към изхода, този път много внимателно гледайки в краката си.
За влака си тя все пак безнадеждно закъсня — червеният заден край на влака току-що изчезваше зад завоя. Купувайки си ледена вода в малкия тесен павилион на платформата, тя намери спасителна сянка под старо дърво и седна да чака следващия, изпитвайки пълна празнота.
Вкъщи тя се озова едва в началото на седмата вечер. „Колко щастие, че утре е неделя и няма нужда да ходя на работа,“ помисли си тя с дълбоко облекчение, хвърляйки чантата на коридорния шкаф. „Може да се поспи колкото искаш и да не се бърза никъде.“
Бързо сварила обикновени макарони и затоплила вчерашните домашни кюфтета, Татяна вечеря право пред екрана на лаптопа, безцелно прелиствайки новинарската лента. Но защо този изоставеен гроб не й излизаше от главата, без да й дава вътрешен мир. Някаква невидима нишка я дърпаше натам, изисквайки отговори. Тя реши да потърси поне някаква информация за жената от захабения от времето каменен паметник.
София Марковна Бондаренко — именно такъв надпис едва ли личеше под дебелия слой времеви прах върху камъка. И това е всичко. Никакви дати на раждане или смърт по някаква причина не бяха избити отпред, само името, сякаш човекът се е опитвал да остане анонимен за този жесток свят.
Татяна въведе тези данни в търсачката. Резултатите бяха малко и всичките разпръснати по различни архиви: хората с такова пълно име в базите данни на града бяха само двама. Едната — съвсем млада студентка, на която беше само двадесет години, когато животът й се прекъсна. А другата жена си бе отишла точно преди двадесет и пет години. Очевидно изоставеният гроб принадлежеше именно на нея.
Според архивните градски данни София Марковна Бондаренко е родена на 1 март 1906 година. А почива в напреднала възраст — на осемдесет и три години, през далечната 1989 г., в навечерието на големите исторически промени в страната.
„Аз тогава още дори не бях родена, светът беше съвсем друг,“ тъжно се усмихна Татяна сама на себе си, осъзнавайки цялата ефимерност и преходност на човешкото време.
Ако се вярва на старите театрални статии в мрежата, София Марковна в младостта си е била истинска… оперна певица. Доста известна, изключително талантлива изпълнителка на стари романси в тесни бохемски съветски среди. Татяна дори по странен начин успя да открие няколко редки черно-бели фотографии в дигитализирани архивни вестници.
Ето я София Марковна, по-точно съвсем млада, крехка София, грациозно навела хубавата си къдрава главичка, вдъхновено и страстно пееща на голямата театрална сцена под аплодисментите на залата. А ето я и много по-стара, но все така невероятно красива жена, с малка светлокоса дъщеря на ръце. И още една, сигурно последна снимка, направена вече в напреднала възраст: възрастна жена с мъдър, но леко уморен поглед нежно прегръща вече порасналите си дъщеря и син.
Младата София на сцената беше просто чаровна: тънка, като тръстика, с разкошна черна коса, изкусно и сложно вплетена като корона около главата. Снежнобялата копринена рокля идеално подчертаваше нейната стройна, безупречна фигура. Татяна неволно завистливо въздиша, гледайки собственото си отражение в изключения монитор: за нея, с нейния зловещ петдесети размер, постоянно подпухване и вечни неуспешни диети, такава грациозна лекота и красота дори в кошмарен сън не й се бяха присънвали.
Вътре изведнъж се пробуди горчива, пареща обида срещу целия свят. Е защо в живота на едни се пада всичко — слава, красота, талант, възхитени погледи на мъже, грижовни деца, а на други — само безпросветни трохи?
Известната певица, чийто прах почиваше толкова близо до най-родния й човек, беше имала всичко приживе: невероятна красота, божествен глас, признание на публиката, две прекрасни деца, които сега помнят за нея дори от чужбина. А какво имаше тя, четиридесетгодишната Татяна? Скучна, монотонна работа в прашна библиотека сред стари фолианти, цяла планина от комплекси заради излишните килограми, абсолютно неуреден личен живот, където дори котката изглеждаше твърде взискателен съквартирант, и липса на когото и да било, на когото да си излее душата. Имаше една верна приятелка Вяра, но тя се бе преместила в друг град поради семейна обстановка и връзката постепенно угасна. А преди година тежка болест окончателно отне майка й…
Настроението окончателно се развали, превръщайки се в гъста лепкава меланхолия. Избърсвайки с ръка случайни сълзи, Татяна прибра в кухнята остатъците от вечерята и реши да си легне възможно най-рано, просто за да избяга от тези тежки, разрушителни мисли, които я ядяха отвътре.
Седмицата отлетя като един дълъг сив ден. Отново настъпи дългоочакваната събота и слънцето залеваше сутрешните улици с ярка светлина. Татяна по навик се събра и отново тръгна към майка си, носейки грижа със себе си. В голямата чанта за пазаруване, която тя пазеше внимателно и трепетно между краката си във влака, стояха малки пластмасови чашки с разсад от ярки, огнени тагети и голяма пластмасова бутилка с прясна престояла вода.
— Ето, мамо, сега тук всичко ще ти бъде съвсем хубаво, точно като в приказка. Мисля, че тези цветя много биха ти харесали, ти нали винаги обичаше жълто-оранжевите багри в градината, — шепнеше тя, грижеща се нежно около майчиния гроб, изтръгвайки всяко излишно стръкче трева.
Завършвайки всички планирани задачи, Татяна вече се канеше да вземе чантата и да си тръгне, но погледът й неочаквано отново падна върху съседния гроб. Боклукът там вече го нямаше — съвестният работник беше свършил работата си съвестно, но мястото пак изглеждаше сирашко, студено и занемарено, сякаш ничие. Татяна внезапно си спомни ясно онази черно-бяла снимка на млада, жизнерадостна София на сцената, нейните пламтящи очи и й стана толкова непоносимо, парещо жал за тази забравена от всички жена, която някога е обирала овациите на хилядни зали, а сега лежеше в самия край на гробищата.
Без да се колебае повече нито секунда, тя взе пластмасово ведро, парцал и старателно, с някаква особена упоритост изми чуждия паметник от мръсотията. Под дебелия, многоетажен слой сив прах и мъх наистина ясно проличаха избледнелите дати: 1906 – 1989. Значи Татяна въобще не се беше объркала — това беше именно същата велика в миналото София.
Но тя не спря дотук. Изваждайки от чантата си резервните разсади от тагети, които беше купила с излишък, Татяна ги засади акуратно точно в основата на изоставения надгробен камък, оформяйки спретната, красива леха. Работата отне повече от час, ръцете й се оцапаха в пръстта, гърбът я болеше от напрежението, но на душата й изведнъж се спусти странен, светъл мир. Тя избърса изпотеното си чело с опаката страна на дланта и с мека усмивка проговори в празнотата: “Ето, София Марковна, сега и на Вас ще Ви бъде уютно тук. Вие нали обичахте изкуството, то нека и цветята бъдат изкуство.”
Връщайки се вечерта у дома, Татяна за първи път от дълги месеци не усещаше тежестта на самотата, а приятна лекота в цялото си тяло. Стъпките й вече не бяха толкова тежки, а в главата й се въртеше само една упорита, но светла мисъл: животът не свършва там, където се прекъсва земният път, докато наблизо има някой жив, готов да подаде ръка дори на непознат, просто защото усеща болката на друга душа. Тя за първи път от много време се почувства нужна — не като библиотекарка, не като самотна жена с комплекси, а като човек с голямо и добро сърце, способно да стопли дори студения камък на забвението.