— Не, Василе. Собственикът на този апартамент съм аз. И само аз. А ти тук дишаш и спиш единствено докато аз позволявам. Разбра ли?
Васил замръзна, държейки полупразна чаша в ръка. Лицето му, което само преди минута излъчваше самочувствието на предател, който се „освобождава“ от досаден брак, внезапно се покри с петна.
— Ти да не си полудяла, Катя?! — извика той, удряйки чашата в масата така, че сервизът иззвънтя. — Днес някакви хормонални проблеми ли имаш, че се нахвърляш върху нормални хора? Каква собственичка си ти?! Този апартамент е обща собственост, придобита по време на брака. Ще го обявим за продажба, ще си поделим парите наполовина и всеки по пътя си!
Катерина спокойно отпи от виното си, гледайки мъжа си като досадно насекомо, влязло случайно в идеално подредения ѝ дом.
— Обща ли? — тя се засмя тихо и този смях прозвуча за Васил по-студено от всеки крясък. — Василе, ти си толкова наивен. Наистина ли мислеше, че аз, с родители юристи, няма да се погрижа за документите, когато купувахме това жилище? Договорът за дарение на средства от моите родители на мое име беше оформен още преди да прекрачим прага на нотариуса. Апартаментът е моя лична собственост. А ти тук си гост. Гост, който се е застоял твърде дълго.
Вечерта, която започна толкова уютно, се превърна в бойно поле. Васил, който преди час мечтаеше как красиво ще си тръгне при своята Леля, изведнъж почувства как земята се изплъзва под краката му. Спомни си как Леля сутринта му шепнеше в слушалката: „Жена ти е стара и ненужна, тя няма да посмее да те изгони, защото се страхува от самотата. Давай, кажи ѝ всичко и най-после ще бъдем заедно в твоя хубав апартамент.“
— Ти… ти ли всичко си планирала? — изхриптя Васил, сядайки на стола.
— Не, просто чаках сам да се издадеш, — каза Катерина, отивайки до прозореца. Навън вечерна София блестеше от светлини, а в апартамента цареше задушаваща тишина. — Леля ми звънеше не защото е толкова смела. Звънеше, защото ти си ѝ обещал, че апартаментът е наш и че едва ли не сме пред развод. Искаше да ускори процеса, за да се нанесе тук още утре. Само дето забрави да ѝ кажеш най-важното: ти тук не си никой.
Васил почувства как всичко вътре в него се свива от безсилие. Животът му, който беше изградил като удобна крепост, се оказа къща от карти.
— Дай ми време, — каза той тихо, гледайки в чинията си. — Не мога да отида никъде веднага.
— Време? — Катерина се обърна към него и в очите ѝ нямаше гняв — само изтощителна празнота. — Дадох ти две години. Две години от моя живот, които ти пропиля за твоите „конспирации“. Мислеше ли, че не виждам скритите ти съобщения? Че не усещам аромата на чужд парфюм? Виждах всичко. И мълчаливо събирах документи, доказателства за твоята финансова некоректност, извлечения от сметки, от които крадеше пари от общия ни бюджет. Знаеш ли защо не вдигнах скандал по-рано? Защото чаках ти сам да дойдеш и да си признаеш. Но се оказа твърде голям страхливец за това.
Тя извади от чекмеджето хартиен плик и го остави пред него.
— Тук е договор за наем. Твоята Леля търси жилище, нали? Ето, подпиши, ако искаш. Това е наем на стая в общежитие в покрайнините. За повече не си заработил, Василе. Защото всички тези години живя на мой гръб, мислейки си, че ти си издръжката.
Васил скочи, събаряйки стола.
— Ти си чудовище! — изкрещя той. — Просто се подиграваш! Дадох ти най-добрите си години!
— Не, — отсече Катерина, доближавайки се плътно до него, — аз дадох на теб години, които ти просто открадна. А сега — вън. Имаш точно един час да си събереш багажа. Ако намеря и един твой чорап след полунощ — ще изхвърля всичко в боклука. А утре подавам молба за развод и искам компенсация за всички пари, които „вземаше назаем“ от моите сметки за твоите забавления.
Васил я гледаше и за първи път в живота си видя истинска сила. Не истерична, а ледена, непоколебима сила на жена, която е прегоряла. Разбра: никаква Леля, никакъв „нов живот“ няма да има в този сценарий. Ще има само позорен крах.
След час в коридора глухо хлопна входната врата. Катерина стоеше насред хола, дишайки с пълни гърди. Апартаментът беше празен, но за първи път от много време въздухът беше чист. Тя отиде до огледалото и за първи път от месеци се усмихна искрено на отражението си.
Не чувстваше тъга. Не чувстваше болка. Чувстваше невероятно, почти безтегловно облекчение. Това не беше просто победа над предател — това беше освобождение от собствените ѝ илюзии. Тя вече не беше „съпругата на Васил“. Тя отново беше Катерина. Жена, способна да започне на чисто, без багажа на минали грешки.
Навън започна да вали, отмивайки прахта от перваза. Катерина заключи вратата на два оборота, изключи светлината и за първи път от години си легна с мисълта, че утрешният ден принадлежи само на нея. Затвори очи и на душата ѝ беше спокойно — тихо, дълбоко и абсолютно свободно. Тя най-после се беше прибрала у дома.