Дежурството в спешното отделение винаги е лотария. Но онази вечер изтеглихме „джакпота“ – история, която в лекарските среди ще се разказва дълго като анекдот, прераснал в драма.
Докараха я с линейка. Жена на около четиридесет години, със солидни размери – към двеста килограма. До нея бяха съпругът ѝ и майка ѝ – точно толкова дребни и закръглени като нея. На лицата им – смесица от уплаха и дълбока увереност в собствената им правота. В направлението от „Бърза помощ“ пишеше ясно: „Лумбална остеохондроза. Лумбаго“.
Неврологът погледна пациентката, прецени мащаба на катастрофата, подсмихна се: „Това не е за мен, колеги“ – и изчезна в коридорите на болницата по-бързо, отколкото успяхме да мигнем. Започна класическата игра „прехвърли пациента“. Хирурзите, въздъхвайки, пратиха стажантите. Горките момчета: обиколиха жената, но не можаха да се доберат до корема ѝ – мастният слой и силните стонове блокираха всякаква диагностика.
– Може би превъртане на яйчник? – предположи някой. Извикаха гинеколозите. Те се опитаха да опипат нещо, но жената само крещеше от болка. Междувременно пациентката получи задух, лицето ѝ посиня. – Тя се задушава! Къде са терапевтите?! – извикаха сестрите.
В приемното цареше хаос. Всички крещяха един на друг, обвиняваха се, прехвърляха „тежкия“ пациент. В анамнезата, която успяхме да разберем през сълзи и крясъци, имаше всичко: „главоболие, болки в гърба, ниско долу в корема, целия корем, изтръпнали крака, студена пот, трудно дишане“. А на въпроса за деца – тишина и объркани погледи от съпруга и майката. „Безплодие 17 години“, изцеди жената между контракциите.
Опитахме се да измерим кръвното – напразно. Маншетът не достигаше, а когато приложихме сила, той се скъса с трясък. Пратихме я на рентген. Рентгенологът, който допреди малко пиеше кафе, изтича от кабинета с очи, големи колкото чинии.
– Вие луди ли сте? – извика той. – На снимката на таза няма остеохондроза! Там има костици, главичка… има дете! Напълно доносено дете!
За миг настана тишина. А после болницата избухна.
– Раждане! Тя ражда! – извика нашата завеждаща. Родилното беше от другата страна на улицата, на петдесет метра. Завеждащата гинекология сграбчи санитарката: – Таня, за Бога, бягай! Носи я!
Ние – три санитарки, медицинска сестра и аз – се превърнахме в екип от Формула 1. Грохочещата носилка летеше по асфалта така, че искри хвърчаха от колелата. Жената стенеше, вече без да се съпротивлява, а ние летяхме през улицата, игнорирайки светофарите и учудените погледи на минувачите. В приемното на родилното първо ни нахокаха, но щом видяха състоянието на пациентката, лекарите веднага я поеха. Три минути по-късно в коридора чухме онова – пронизителния детски писък.
Върнахме се в приемното, където съпругът и майката още седяха на пейката. Чакаха търпеливо „диагнозата“. Нашата завеждаща отиде при тях, избърса потта от челото си и с глас, треперещ от адреналин, каза: – Честито. Имате син.
Майката и съпругът замръзнаха. Гледаха я така, сякаш току-що е измислила математическа теория на друг език. – Вероятно сте сгрешили – промълви съпругът. – Жената има проблеми с гърба… – Не – отсече завеждащата. – Тя има дете. В момента е в родилното. – В кое родилно? – извика мъжът, подскачайки. – Вие да не сте полудели? Къде е жена ми?! – От другата страна. Току-що ви роди син.
Сцената, която последва, ще помня цял живот. Те отказваха да повярват. Обвиняваха ни в некомпетентност, крещяха, че сме идиоти и че това е някаква болна шега. Когато накрая буквално ги „избутахме“ към родилното, те се търкаляха по коридора като две възмутени топки, размахвайки ръце и проклинайки „некадърните лекари“.
Не повярваха до последната секунда. Дори когато прекрачиха прага на родилното, бяха убедени, че това е огромна грешка.
Но час по-късно видяхме мъжа да излиза от сградата. Той не вървеше. Той се олюляваше, държейки се за рамката на вратата, сякаш всеки момент щеше да падне. Очите му бяха зачервени, а на лицето му имаше израз на толкова детски, чист шок, примесен с пълно неразбиране как това изобщо е могло да се случи в техния подреден, „безплоден“ живот. Гледаше небето, пътя, нас – и за първи път от много години се усмихна така, както се усмихват хората, които току-що са се върнали от другия свят.
Стояхме до прозореца на болницата, гледайки как вади телефона си, за да се обади на някого, и изведнъж стана ясно: понякога животът ни подхвърля такива изненади, пред които всяка медицина, всяка диагноза и всяка логика са просто нищо. В една секунда тези двама души, които се смятаха за болни, станаха родители. Това беше най-красивото и странно чудо, което съм виждал през цялата си практика.